— Трийсет и седем… Деветнайсет вече изчезнаха и аз…
— Капитанът?
— Той беше от първите…
— Националност?
— Английска… Аз съм единственият французин на борда… качих се във Вануа Левю, на островите Фиджи… исках пак да видя Франц…
— Ще я видиш…
— Кой знае… но няма значение… Другите?
— Правим каквото можем… Ще продължим… докрай… Има ли друго въже на борда освен това, което ти донесе?
— Не… едва ли.
— Тогава ще трябва да го удвоим, за да стане по-здраво, да можем да изтеглим хората тук…
— Сигурно не са им останали много сили — казва човекът глухо.
Той се оживява, сяда в леглото:
— Трябва… Дявол да го вземе! Ако можех да стана, щях аз да отида… щом съмне, трябва някой да тръгне оттук и по въжето да се помъчи да се върне там… Няма ли кой да го направи? — пита той с глуха ярост.
— Аз — обажда се Фатом.
Тусен обича Фатом; той знае, че това е безумие и че вероятността неговият моряк да се завърне е нищожна.
— Никога няма да стигнеш! — казва той.
— Но мога да опитам.
— Добре — отстъпва Тусен, — няма да ти преча.
Най-после се съмва и като видяха „Софт Уинг“, хората се убедиха отново, че само по някакво чудо котвата държи още, ала за дълго ли? Минутите на кораба са преброени, почти потъва във водата.
— Няма време за губене — каза Фатом.
Той привързва към тялото си едно много дълго въже, навито на кабестан. Прекрачва планшира там, дето бяха закрепили другото въже, което френският моряк бе донесъл. Шегува се:
— Ако падна в „чорбата“, на вас ви остава само да ме издърпате, мойта е лесна, не рискувам да се загубя.
Той сваля пуловера си, насмолява ръцете си и скача.
Морето, което разделя двата кораба, което ту ги разделя, ту ги събира, разтърсва въжето като дърво, отрупано с плод. Ала Фатом издържа. След кратко затишие, преди съвсем да се е отдалечил, виждат го да обръща глава към „Габиан“ и да се смее.
Прави го тъй естествено и без да се перчи, че създава впечатление за сигурност, за сила, която Силвестър усеща — обзема го огромна увереност: Фатом ще успее.
Той продължава неотстъпно напред. Бавно, безкрайно бавно, но с всяка минута се приближава все повече до „Софт Уинг“. Този път, когато въжето се отпуска и потъва, става ясно, че Фатом е минал средата и вече се насочва към загиващия кораб.
Вече десет, двайсет пъти той пропада в ледената вода. Този път Фатом едва докосва повърхността. Ще успее…
— Капитане! Погледнете! — казва Картаю.
Тусен се обръща срещу вятъра и едновременно с моряка той съзря една вълна — по-висока, по-силна и по-страшна от всички други, които досега се бяха стоварвали върху бедствуващия кораб. Тя напредва неудържимо. Отеква вик, изтръгнал се едновременно от всички гърди — надвиква морето. Морето покрива всичко — минута, продължила час. Вече нищо не се вижда.
Отпърво всички мислят, че хората са пометени от палубата. Но не, ето някакъв човек се вдига, после още един, трети, най-после… Ами Фатом?
Третият, това е той, веднага става ясно. Вълната го бе отнесла на палубата на загиващия кораб, той се бе вкопчил в една греда и тъкмо това го бе спасило, защото от шестнайсетимата моряци на борда бяха останали само двама, онези двама, които първи се бяха изправили. Четиринайсет души наведнъж! Може би така беше по-добре — ужасно е да го помисли човек, но никога нямаше да успеят да спасят всички. Беше немислима да товарят повече въжето. Рискуваха да се скъса.
Фатом залита, главата му се бе блъснала в планшира, но съзнанието му бе ясно. Другите, които бяха разбрали, че им идват на помощ, бяха приготвили за маневрата макари, които ще се плъзгат по опънатото въже. Те яхват въжетата, вкопчват се в тях, след туй се връзват един за друг. Остава да ги изтеглят и да молят бога да не праща „Софт Уинг“ на дъното, преди да свърши това зловещо пътуване, да стори тъй, че въжетата да издържат.
Започва се.
— Хе-ей, руп!… е-ей руп! Всички заедно! — командува Биан като при маневра.
Човешкият грозд се приближава малко по малко. Не трябва да теглят нито много бързо, нито много бавно, пък и да не дърпат рязко, а само леко да придърпват въжето — колкото може по-бързо. За миг сред разяреното море се възцарява тишина.
Ето го съвсем близо. Дори да се скъса въжето, от кораба държат края на другото, за което е привързан Фатом, за което и те самите са вързани.
Не се скъсва въжето, нещо по-лошо! Без да го е ударила силна вълна, „Софт Уинг“ се сцепва на две, разпада се. Той потъва, повличайки хората и всичко на борда към дълбоките води.
Читать дальше