Павел Вежинов - Кутия за енфие

След посещението при посланика Димов разгледа „Лафайет“. Без особен резултат, разбира се. Купи само пет-шест газови запалки — подарък за най-близките приятели и сътрудници. И още толкова стила — от най-добрите. Спря за миг пред едно мъжко поло, но махна с ръка и отмина. Стори му се прекалено елегантно за един скромен криминален служител. След това обядва в едно случайно бистро, взе такси и отиде в Галерията на модерното изкуство. Началото не беше никак окуражително. И Матис, и Пикасо го оставиха доста хладен. И тъкмо беше потънал в някакво непонятно за него очарование в салона на примитивистите, някой го побутна по ръката.

— Господин Димов!

Той се обърна учудено — млад, учтив човек го гледаше с нескрит респект. Димов си припомни веднага, че го бе зърнал веднаж някъде около Дюран.

— Господин Димов, инспектор Дюран ви моли да дойдете веднага при него.

— Нещо се е случило?

— Не мога да ви кажа.

Димов погледна със съжаление недогледаните галерии и тръгна с младия човек.

— А откъде знаехте, че съм именно тук? — запита той.

— Френската полиция всичко знае! — пошегува се младежът.

Навън ги чакаше кола, която веднага ги заведе в бюрото на Дюран. Като го видя, инспекторът стана усмихнат и тръгна срещу него. Никога не бе изглеждал в такова добро разположение на духа. „Навярно е пипнал премията от застрахователната компания“ — помисли Димов развеселен.

— Вие сте чуден човек! — говореше шеговито Дюран. — Тръгнал по изложби, вместо да купи чифт хубави обувки на жена си.

— Трябва да си купя жена по-напред — все тъй шеговито отвърна Димов.

— Ами купете си французойка. Ще ви намерим една с намаление.

— От плас „Пигал“?

— Не, моля ви се, напълно порядъчна.

— Пак ще ми излезе доста скъпичка. След сватбата, искам да кажа. Предпочитам българките, те са ужасно пестеливи.

Двамата седнаха — Дюран зад бюрото си.

— Последно, кога заминавате?

— Както ви казах. Утре сутринта.

— Тогава ще ви направя един малък сюрприз — каза Дюран. — По случай вашето заминаване.

Той бръкна в едно от чекмеджетата и извади оттам плик. Беше голям плик, доста плътен. Димов едва не се намръщи — какво значи това? Възнаграждение за усърдието? Той вече го бе предупредил, и то съвсем недвусмислено.

— Какво е това? — запита Димов сдържано.

— Отворете, отворете!

Димов неохотно отвори плика. Вътре имаше само няколко фотографии. Отначало те нищо не му говореха. Някаква широка стая в стил „ампир“. Маса, отрупана с бутилки и богато ядене. Полупияни мъже, всичките в есесовски униформи с пречупен кръст на ръкавите. Само три жени, и трите много хубави и елегантни. Но едва като се взря много внимателно, Димов разбра, че една от трите жени е мадам де Вол.

— Къде намерихте това? — запита спокойно Димов.

— В сейфа на Кулон?

— Не, на много по-сигурно място. В трезора на Националната банка. В личната касетка на Кулон.

— Да, сега всичко идва на мястото си — каза Димов.

— Очевидно Кулон не е страдал от излишна доверчивост.

— И не е сбъркал — отвърна доволно Дюран.

— Разпитахте ли мадам де Вол?

— Да, разбира се. И то веднага. Тоя път тя направи пълни самопризнания. Откровени, драстични, бих казал, яростни. Изглежда, че беше вбесена от предателството на Кулон. Говореше за него с ненавист. Но въпреки това не скри нищо от своите престъпления.

— И какви по-точно?

Дюран гледаше втренчено своя колега, на устните му бе кацнала някаква непонятна усмивка.

— Няма да ви държа в неизвестност, както често вие го правите. По-приятно ми е да ви стресна. Мадам де Вол е убила не само Кулон. Тя е убила и Периа.

Димов слушаше поразен. И мълчеше.

— Признайте, колега, че само това не сте очаквали? — обади се Дюран.

— Да, наистина — кимна Димов. — Допусках друго. Допусках, че мадам де Вол е в дъното на заговора срещу Периа. Допусках, че има друга, неизвестна причина за смъртта на двамата. Бях почти сигурен, че Периа не е знаел за идването на Кулон на летището в София. И все пак смятах, че Кулон е убиецът… В края на краищата тоя удар, толкова професионален и мъжки.

— Не забравяйте, че тя е минала немска разузнавателна школа.

— Да, разбирам. Но тогава не знаех това. Тържествените нотки в гласа на Дюран изглеждаха доста спаднали. Все пак неговият колега бе проникнал в същината на работата.

— Да почнем отначало. Ето този тук — Дюран го посочи на снимката — е Грюне, един от шефовете на парижкото гестапо. Той лично е вербувал мадам де Вол, тогава Жанет Грие, отначало само като своя любовница. Колкото и да е умна и наблюдателна, мадам де Вол не знае как е направена тая снимка. И от кого. Може би това е било ход на някаква друга агентура. Не знае как тая снимка е попаднала у Периа. И, за съжаление, навярно и ние никога няма да узнаем. По-късно мадам де Вол минала специална школа и много умно била лансирана сред дейците на съпротивителното движение. Там тя, според нейните лични показания, се е занимавала само с разузнавателна дейност, с доносничество, искам да кажа.