Павел Вежинов - Кутия за енфие

— Моля ви се! — за пръв път мадам де Вол леко повиши тон. — Разбира ое, тя нямаше да знае какво съдържа касетката.

— Плитка лъжа! — възкликна Дюран ядосано. — Касетката дори няма ключалка. И това не е касетка, обикновена тоалетна кутия. И сестра ви веднага щеше да разбере какво съдържа. Как бихте й обяснили какво търсят тия скъпоценности у вас.

— Аз ви говоря истината — каза хладно мадам де Вол. — А вие си мислете, каквото искате.

— Работата е съвсем ясна, госпожо — каза Дюран. — Съдът ще разбере вашите плитки лъжи. Аз ви дадох възможност да облекчите положението си. Сега всичко остава на ваша отговорност.

— Благодаря ви за любезната грижа, инспекторе — все така безизразно и хладно отвърна мадам де Вол.

Дюран се обърна към Димов.

— Имате ли някакви въпроси?

— Само един… Госпожо, какви бяха вашите лични отношения с Периа?

Жената го погледна враждебно.

— Аз бях негова любовница, ако толкова ви интересува — отвърна тя предизвикателно.

— И кое по-рано? Сътрудничеството или личната връзка?

— Познавам Периа от пет години. Той постепенно неусетно ме въвличаше в своите комбинации.

— Хубаво извинение! — каза Дюран възмутен. — Много интересно как сте се запознали. Една дама от висшето общество и един прононсиран гангстер.

Дюран стана нетърпеливо от мястото си.

— Пази я добре! — обърна се той към Жан. — Скоро ще тръгнем.

Двамата инспектори слязоха в барчето на хотела и седнаха на една уединена маса. Дюран изглеждаше възбуден и раздразнен, с някаква непозната охота глътна едно двойно уиски.

— Избра най-добрата позиция! — каза той враждебно.

— А вие какво очаквахте?

— Очевидно не вярва, че Кулон е жив. И е решила да рискува. В края на краищата какво повече може да губи?

— Да, прав бте.

— И излиза, че това не е случайно убийство. Тя го е обмислила предварително и си е организирала доста добро алиби. Защо е взела бързия влак за Лион, а не експреса? Очевидно, за да може да го настигне някъде по пътя.

— В чантата й наистина имаше билет за влак — каза Димов.

— Не се съмнявам. И наистина са я посрещнали на лионската гара. Но и това няма да я спаси, само ще отежни положението й.

Но Димов едва го чу, вглъбен в някаква своя мисъл. Дюран изглежда, че забеляза това, защото запита:

— Какво ви тормози? Пак някакви съмнения?

— Всъщност само едно. И все пак доста солидно. Защо в крайна сметка такава умна и пресметлива жена като нея се е решила на толкова опасна и рискована постъпка? Защо го е убила?… Едно е да те съдят за предумишлено убийство, друго — за съучастничество в грабежи.

— Хайде сега! — Дюран го погледна учудено. — Та нали всъщност вие лансирахте тая хипотеза, че мадам де Вол е убила Кулон?

— Да, наистина… Но тогава още не знаех, че е толкова пресметлива и умна.

— И все пак тя е жена — каза Дюран сърдито. — Имала е кариера, обществено положение, пари… Насителка е на Почетния легион… И изведнъж — свалена в калта, смазана, опозорена. Коя жена би могла да се примири с такова положение? И не само жена.

— Да, на пръв поглед всичко е така, както вие го казвате. И все пак не ми прилича на човек, който се поддава на чувствата си. Способна е да пресметне хладнокръвно плюсовете и минусите на всяко свое дело. Да, сетих се какво исках да ви попитам. Прието ли е на френски жена да каже за себе си „любовница“?

— Не, разбира се… Би трябвало да каже „приятелка“. Но тя очевидно си търси оправдание… Жертва на чувствата или нещо подобно. Плитка игра.

— Не е толкова плитка. Всеки съд е чувствителен за такива мотиви. А като се има пред вид, че всъщност нямаме никакви показания на Кулон, то…

— Не! — прекъсна го яростно Дюран. — Няма да се отскубне!… Ще намеря начин да я изоблича. Ще разруша из основи нейното нескопосно алиби?

— Това ще бъде дълга и безнадеждна война… Не знам дали ще ви стигнат нервите.

— Не се съмнявайте в това.

— Прави ми впечатление, че сте по-безпощаден към жените — усмихна се Димов, — отколкото към милионерите.

— Много естествено. Милионер с удоволствие бих станал. Но жена, никога.

— Искате ли да направим един експеримент? — запита Димов внезапно.

— Какъв експеримент?

Поспориха малко дали тоя експеримент е уместен и какво би могъл да им донесе. Най-сетне Дюран неохотно се съгласи. След малко те бяха отново в апартамента, в който проведоха разпита. Мадам де Вол седеше на същото място, сякаш не бе помръднала милиметър. На гладкото й лице не се бе появила дори най-малката гънчица на умора или страдание. Сега Димов я гледаше малко стреснат. И последните сенки на съчувствие бяха излетели от душата му. „Нима това е наистина жена? — мислеше той смутено. — Едва ли!“