Павел Вежинов - Кутия за енфие

— Пригответе се да вървим! — каза Дюран.

След това се изправи пред мадам де Вол и добави сухо:

— Госпожо, току-що ми съобщиха, че Кулон е починал. Сега вие ще отговаряте не за опит за убийство, а за убийство.

За едно мигновение нещо се появи в непроницаемите очи на мадам де Вол. Колкото и кратко да беше то, двамата мъже много добре го забелязаха. Като излязоха в коридора, Димов веднага запита:

— Видяхте ли?

— Много добре видях. Тя се зарадва.

— Точно така!… Но защо?… Сега нали наистина ще отговаря за убийство? И толкова ли е глупава, за да не го разбере?

— Знам ли? — измърмори Дюран. — Може ли човек да разбере женската логика? Може би просто се зарадва, че не съществува вече против нея никакъв жив свидетел.

— Но това е лишено от логика!… Ние приехме, че тя е убила Кулон, за да не я издаде. Но опитът излезе несполучлив, успяхме да я надхитрим. Тя направи пред нас пълни самопризнания. Сега в неин интерес е Кулон да остане жив. Така поне няма да отговаря за убийство.

— Жените са малко нещо като децата, колега… Все им се струва, че като отложат бедата, тя по някакъв начин ще им се размине.

Но Димов едва го чу.

— Защо наистина? — измърмори той омърлушено.

С бързия спортен самолет те пристигнаха в Париж към полунощ. Чакаха ги две коли — едната за инспекторите, другата, достатъчно осигурена и бронирана, за мадам де Вол и другите сътрудници. За тяхно щастие нямаше журналисти, бяха успели да си спестят поне тая неприятност.

— Искате ли да ви заведа при халите? — запита Дюран. — Не може един истински гост на Париж да не опита нашата лучена супа.

— Сигурно е пълно с чужденци.

— Няма нищо страшно. Това са най-обикновени провинциални веселяци.

Веселяците дремеха край масите и по-скоро се преструваха на весели. Не им спореше и лучената чорба, гъста и лепкава като клайстер. Парижки месари в накървавени бели престилки пиеха кротко на бара своя безплатен аперитив, колкото да създадат известен колорит на заведението. Провинциалистите гледаха малко уплашено кървавите петна по престилките и нагъваха без апетит супата. Но на Димов тя хареса — поне оная част, която можеше някак си да се погълне. Изпиха заедно бутилка вино и си тръгнаха.

— Утре ви каня на официална вечеря — каза Дюран. — Навярно ще присъствува и директорът.

Димов го погледна едва ли не уплашено.

— Много ви моля!… Ама знаете ли как не обичам официални срещи и вечери.

Дюран се замисли.

— За вечерята някак си може да уредим… Но тогава ще се наложи да дойдете още веднаж в бюрото ми. Няма да ви се размине без една официална благодарност. Да не говорим за мисис Доналд!

— Не ми е приятно да услужвам на милиардери — изсумтя Димов.

— Без шеги! Навярно ви чака и парична премия. Най-малкото от страна на застрахователната компания.

— С удоволствие ви я отстъпвам — усмихна се Димов.

— Не се шегувайте. Това не са малко пари!

— Не се шегувам, но у нас това е абсолютно забранено. Държавен служител може да получи само законната държавна премия. И нищо друго.

— Ха! — възкликна Дюран. — По тоя начин ще услужите на капиталистите. Знаете ли колко ще се зарадват? Тия пари и без друго ги бяха прежалили.

— Знам! — отвърна Димов. — Но принципът си е принцип.

Дюран го зяпаше любопитно.

— Странни хора сте вие! — измърмори той.

Опитаха се да спрат едно такси. То наистина спря, но в него седеше млада жена с доста претенциозен вид. Цялото й поведение подсказваше, че с удоволствие би ги приела и двамата. Дюран само махна с ръка, шофьорът предвидливо замина.

— А това не влиза ли във вашите задължения? — усмихна се Димов. — Да я приберете на топло.

— Има си хора за тая работа — отвърна неохотно Дюран.

Тая нощ Димов заспа веднага — без никаква мисъл в главата, макар да съзнаваше много добре, че има за какво да се мисли. На сутринта отиде в Българското посолство, където го прие посланикът. Димов му разказа всичко — до арестуването на мадам де Вол. Посланикът слушаше поразен.

— Познавам мадам де Вол — каза той. — Идвала е даже в нашето посолство. Минаваше за лява голистка. И с основание, сигурен съм, че е участвувала много активно в съпротивителното движение против немската окупация.

— Доста странно! — каза Димов замислено.

— Наистина странно!… Но всичко е добре дошло за нас. Скоро свикваме пресконференция. По друг повод, разбира се. Но ще използуваме случая да обясним на господа журналистите, че дължат на нашата страна едно извинение. За всички ония хули, които посипаха по наш адрес.