Павел Вежинов - Кутия за енфие

Неделният ден не обещаваше да бъде чак пък толкова нещастен.

В понеделник около обед на частното летище „Етоал“ край Лион спря такси. От него слезе хубава руса жена, малко старомодно облечена, с бяло дантелено жабо на блузата и широкопола сламена шапка. След малко тя вече седеше край бюрото на директора, като си правеше хлад с някаква концертна програма, на която бе изобразена нейната собствена личност.

— Не зная дали сте чули нещо за мене — каза дамата. — Аз съм Мирей Делюк, пианистката.

— Разбира се, госпожо — отвърна едва ли не обидено директорът. — Виждал съм ви по телевизията.

— Случи ми се голяма неприятност. Изпуснах самолета за Оран.

— Всеки ден се случва, госпожо. Нали за това сме тук?

— Там е работата, че довечера имам концерт в Оран. Нали разбирате, не е въпросът за неустойката… Но ще излъжа моята публика.

— Да, да, разбирам. Заверен ли ви е паспортът?

— Естествено… Директорът се замисли.

— Нямам подготвен самолет за такова дълго пътуване — каза той. — Навярно ще се наложи да почакате.

— Няма значение — отвърна дамата. — Важното е в осем часа да бъда на подиума. Не в тоя тоалет, разбира се.

И все пак се наложи мадам Делюк да почака доста за самолета. Когато най-сетне всичко беше готово, директорът сам я изпроводи до пистата.

— Имате щастие, госпожо — каза той. — Жан е нашият най-добър летец. Пък и времето е чудесно.

— Ще пристигнем ли навреме?.

— Бъдете спокойна! — той се усмихна. — Макар че няма да имате, много време за тоалета си.

Мадам Делюк не носеше много багаж — само един ръчен сак и един куфар. Самолетът набра скорост и се издигна леко във въздуха. Беше двуместно въздушно такси, но достатъчно бързо, за да стигне навреме. Пилотът се оказа младо и хубаво момче, доста приказливо. Разбираше от музика, и то не само от естрадна. Поразпита я добродушно за нейните турнета и концерти, даже си позволи да каже мнението си за нейната тазвечерна програма. Но мадам Делюк отговаряше малко разсеяно, често поглеждаше часовника си. Прелетяха над Южна Франция и скоро под тях се ширнаха безкрайните сини простори на Средиземно море, леко белезникави към хоризонта. Пасажерката се умълча съвсем, лицето й беше все тъй загрижено. Най-сетне пилотът я съжали.

— Не се безпокойте, мадам, ще пристигнем навреме. До Оран още час и десет минути.

— Никога не съм ходила в Оран. На летището има ли таксита?

— Разбира се. Но няма ли да ви чакат?

— Надали. Те са предполагали, че ще пристигна с редовния самолет. А не знаех на кого да телефонирам.

— Все едно, ще успеем. Както виждате, времето е чудесно.

Точно в шест и половина самолетът кацна, на летището на Оран. Госпожа Делюк бръкна в чантата си и извади сто франка. Младият човек видимо се поколеба.

— Само за да не ви обидя, госпожо… За мене беше истинско удоволствие да пътувам с една толкова известна артистка.

Граничната проверка мина бързо и лесно, тъй като нямаше никакви други пътници. Подпечатаха багажа й, без дори да погледнат в него. Имаше и достатъчно свободни таксита, така че мадам Делюк си избра най-луксозното.

— Хотел „Метропол“ — каза тя.

Шофьорът кимна, колата се понесе бързо по асфалтовото шосе между пожълтелите унили хълмове. Мадам Делюк седеше мълчаливо отзад, видът й беше успокоен и доволен. И макар да бе нетърпимо задушно, никаква капчица пот не личеше по нейното деликатно артистично лице. И никакъв признак на нетърпение или бързане. Само лявата й ръка издаваше малко нервност, все още здраво стискаше дръжката на ръчната чанта. Скоро пристигнаха пред хотела, великолепен прислужник с вид на майор от кралската армия сръчно взе куфара й. Тя отиде на рецепцията и подаде паспорта си.

— Апартаментът за мадам Делюк?

— Ангажиран е, госпожо. Това ли е багажът ви?

— Да, моля да го изпратите… Навярно имате климатична инсталация?

— Безукорна, госпожо. Мадам Делюк взе асансьора за третия етаж и тръгна облекчена по прохладния коридор. На три крачки след нея, величествен и учтив, вървеше прислужникът. Тя стигна пред апартамента си и с облекчение го отключи. Най-сетне се бе докопала до спасителния бряг, и то по-просто, отколкото бе предполагала. Усмихна се и влезе в стаята. Но това, което видя, я накара да се вцепени на мястото си.

На един стол в средата на стаята седеше Пиер Кулон. Изглеждаше спокоен и изискан, както винаги, с аристократичното си лице, заградено с лека брадичка. Пушеше небрежно и гледаше право в нея с иронична, малко печална усмивка.