Павел Вежинов - Кутия за енфие

— Получих разрешение да проникна във вилата — каза той. — Вместо да стоим тук като идиоти, след малко ще разберем всичко. — Тоя на вид малко тромав, отпуснат и добродушен човек съвсем се беше преобразил. Сега изглеждаше яростен и готов за всякакви действия. И това не само не го плашеше, а го въодушевяваше.

— Ще дойда с вас! — каза Димов.

— Не! — възрази категорично Дюран. — Вие сте тук като наш гост и наш съветник. А в такива случаи обикновено се стреля. Ако се случи нещо с вас, направо ще ме уволнят:

— Добре! — въздъхна Димов. — Макар да съм сигурен, че никой няма да стреля.

— Чакайте тук! Така или иначе, след малко ще ви из викам.

Димов замълча. Сега той беше почти сигурен, че Кулон е избягал. Не съжаляваше, искрено смяташе, че така е много по-добре. За него най-важното беше да се докаже вината. А самото залавяне на престъпника си оставаше второстепенна работа. В тоя малък съвременен свят нямаше къде да се пъхне. Или почти нямаше.

След двайсет минути един цивилен агент влезе в кафенето. Лицето му не подсказваше нищо хубаво.

— Инспектор Дюран ви моли да дойдете — каза той кратко.

— Какво е станало?

— Ще видите — все тъй кратко отвърна агентът. Когато приближиха къщата, Димов видя, че всичките й прозорци светят. Минаха през тъмния двор, изкачиха витата дървена стълба. Никъде не се мяркаше никакъв човек, не се чуваше никакъв звук. Агентът го заведе в кабинета на антикваря.

Първото нещо, което Димов видя, беше седналия в един от кожените фотьойли криминален инспектор. Лицето му беше много мрачно. Димов бързо се огледа. На солидното английско бюро лежеше паднал по очи Кулон. От пръв поглед разбра, че е мъртъв — лицето му бе потънало в малка локвичка кръв. Димов направи още няколко крачки. И двете му ръце бяха положени върху бюрото, до дясната лежеше пистолет.

Само това не очакваше да види. — Значи се е самоубил? — попита Димов смаяно. — Не е намерил друг изход?

— Не! — възкликна нервно Дюран зад гърба му. Той бе станал от мястото си и приближаваше към Димов. Очите му бяха просто яростни.

— Намерихте нещо съмнително?

— Нищо съмнително — отвърна рязко Дюран. — Поне сега за сега. И все пак не се е самоубил. У нас бандитите не се самоубиват. У нас те се борят за кожата си до последния миг. Бягат с коли, стрелят, сражават се… Но не се самоубиват. Не знам в моята практика такъв случай.

— Да не бързаме! — отвърна Димов. — Все пак Кулон не беше някакъв обикновен гангстер. Той беше известен парижки милионер. А с милионери това доста често се случва.

— С истинските милионери. А не с бандитите.

— Брадата?

— Да, фалшива е! Вие сте прав във всичко. Но аз не вярвам, че се е самоубил — каза Дюран с някаква притаена омраза. — Вие просто не познавате психологията на гангстера.

— Според вас, кой може да го убие?

— Много просто, някой от бандата. Той е разбрал, че Кулон е разкрит. И е побързал да го ликвидира, преди да се е разбъбрал.

Димов се замисли.

— На пръв поглед е съвсем логично — каза той. — Но само на пръв поглед. Откъде убиецът може да знае, че Кулон е разкрит?

— Навярно Кулон му се е обадил, за да потърси помощ. Поискал му е кола, паспорт, оръжие… Поискал му е временно скривалище може би.

— Неубедително ми се вижда — измърмори Димов. — Та нали Кулон точно затова е премахнал Периа от пътя си?… За да се отърве от бандата.

— Това е само ваше предположение.

— Но трябва да се съгласите, много разумно предположение. Ако Кулон е имал съучастник от бандата, той щеше да възложи на него да извърши грабежа у Периа. И тогава грабежът нямаше да носи такива явни белези на дилетантство.

— Може би съучастникът не е бил член на бандата на Периа — отвърна намръщено Дюран. — Представете си, че това е ювелирът. Този, който шлифовал и преработвал крадените диаманти.

— Това е вече друг въпрос — каза Димов. — Макар че не мога да си представя как би могъл да дойде толкова бързо… При това да извърши убийството и да изчезне. Извикахте ли оперативна група?

— Да, чакам ги всеки момент да дойдат. Наистина след пет-шест минути пристигнаха всички специалисти. Пръв завърши своя предварителен оглед лекарят.

— На пръв поглед типично самоубийство! — каза той. — Стреляно е почти в упор…

— В колко часа е настъпила смъртта? — запита Дюран.

— Около пет часа. Или малко след това.

Двамата инспектори се спогледаха.

— Значи, веднага щом сме излезли — каза Дюран. — Освен ако убиецът е бил тук, в самата къща.