Евгений Велтистов: Победителят на невъзможното

Жилищният блок се събуди на разсъмване.

В леката утринна мъгла той приличаше на спящо чудовище. Високо над земята светна розов прозорец и изгасна — сякаш намигна зорко око, наблюдаващо какво пролетно утро се е отворило. Приятен лек студец, сребриста слана по дърветата, изненадващо мек въздух.

Мълниите на светлините заиграха по стените. Светлините ставаха все повече, образуваха чудни дантели и ето вече целият жилищен блок се опаса с верига от електрически сигнали. Жилищният блок се съживи, въздъхна дълбоко. Зашумяха асансьорите — съвсем тихо, за себе си, за да не заглушат първата капка от покрива. Пролет!…

Отвори се един прозорец на високото и нечий звънък глас прекъсна спокойствието на утрото:

— Е-ей!… Слушайте всички!… Аз съм гений!

Улицата наостри уши от това нескромно признание. Изчезна капката.

А гласът упорито повтаряше:

— Гений! Гений!

Пискливо се обади още един прозорец:

— Гений съм аз!… Ура! Аз открих вечната истина…

Шумно се отвори една балконска врата и момчешки неукрепнал бас проехтя:

— Глу-по-сти! Аз съм най-силният в света…

Вятърът попречи да се разбере кой беше този най-силен в света. Той налетя изведнъж, прозвъня в ледените висулки на стрехата, омеси се и отнесе със себе си думите. Лека слънчева светлина позлати стените, мъглата се вдигна. Жилищният блок гасеше една след друга ненужните светлини и започна да изглежда обикновен жилищен блок, построен по всички правила на Питагоровата теорема.

От входа на блока излезе една ученичка с тежка чанта и, като огледа пустата улица, обърна се към жилищния блок и направи гримаса:

— Първи април е — на никого не вярвам! — И затича, а под краката й хрускаше крехката ледена корица.

Учителят по математика Таратар знаеше отлично кой ден е днес. По пътя за училището той си спомни един епизод от своя ученически живот. Преди половин век Семьон Таратар написа на дъската много дълго уравнение. Когато учителят, който решаваше уравнението, начерта графиката, класът се засмя: на дъската ясно се очерта фигурата на крокодил. Учителят, когото децата наричаха Крокодил Крокодилович, внимателно погледна младия математик и каза: „Не се обиждам. Това остроумно уравнение заслужава пет плюс:“ „Авторът на уравнението на Крокодила“ се чувствуваше неудобно…

Сега самият той е Таратар Таратарич — така го наричат помежду си учениците. Куп остроумни уравнения ще е нужен, за да се обрисува неговата възтежка фигура, натъпканата с книги стара чанта, очилата за късогледство. Всяка година за първи април Таратар дава задачи по желание на всеки клас: доказвайте каквото си искате… А на своя любим осми „Б“ каза: „Опитайте се да решите известните, но нерешени досега задачи…“ Той знае: веднага, още в междучасието, неговите математици ще почнат да атакуват Великата теорема на Фермá, недоказана вече над триста години. Разбира се, те няма да докажат теоремата, но затова пък по нов начин ще видят много истини…

„Ще ви покажа аз кой е Таратар Таратарич! — мислеше си усмихнат учителят, като си припомняше лицата на своите ученици. — Ще поставя на всички пет плюс, а после ще кажа, че е било шега…“

Той влезе в клас и веднага почувствува, че нещо се е случило. Учениците както винаги станаха и поздравиха учителя, с привичен жест той им разреши да седнат. Но въздухът в класа сякаш беше наелектризиран.

— Няма го Виктор Смирнов — забеляза гласно Таратар и погледна крадешком по редиците.

— Той закъснява — каза някой със саркастична нотка.

Учителят започна урока, без да обръща внимание на тайнствения намек за Смирнов.

— Преди повече от триста години френските математици Паскал и Фермá решили ей тъй, за забава да анализират играта със зарове и открили редица правила. — Таратар се усмихна, като си представи събитията, за които разказваше. — Както знаете, тези правила били развити в сложни игрови схеми, с които си служат и в наши дни… Аз не се интересувам с какви методи сте си служили вие, като сте готвили днешното си домашно, но сега ще видим резултатите… И така, кой е най-смелият?

— Аз! — прозвуча уверен юношески бас.

Макар Гусев с мъка излезе от чина. Чинът беше вече тесен за атлетическата фигура на спортиста. Той държеше тетрадка, свита на руло.

— Как се казва твоята домашна работа, Гусев?

— За стереометрията на винените бъчви, имащи най-оптимална форма! — отговори Макар.