Евгений Велтистов - Победителят на невъзможното

На фона на звездното небе се движеха светлите точки на станции, спътници, кораби, стартираха и кацаха ракети върху далечни планети, Земята водеше разговори с космически бази, с междупланетните пътешественици — цялата информация отиваше при небесния диспечер — Космос. Тази машина принадлежеше на десет приятелски страни, които задружно изучаваха космоса, но понякога от нейните съвети се ползуваха и други страни. Съвсем наскоро, когато летящият към Марс кораб беше изгубил връзката със своята база и се отклони от курса, именно Космос го насочи да кацне на планетата. В обемистия дневник, който лежеше върху пулта на машината, особените й заслуги бяха отбелязани от цял свят.

Ескалаторите неуморно пренасяха посетители в огромната, със стъклен покрив, зала, прилична на космогара. Тя беше претъпкана с хора и механизми.

Сред гостите пъргаво сновяха участниците в изложбата — на колела, на паякообразни лапи и просто по човешки — кой както беше свикнал да се движи, разменяха си реплики, отговаряха на въпроси и се държаха съвсем непринудено; на гърдите на всеки участник без разлика на това дали е в железен калъф, в огледала на екрани или модерно ушит костюм, висеше табелка с името и названието на фирмата производителка.

Върху емблемата на изложбата в центъра на залата постоянно се менеше голямото число, което опасваше като шлейф на летяща комета земното кълбо.

Това число продължаваше бързо да расте, когато в залата настъпи тишина и известният специалист по електронни системи професор Громов откри изложбата с встъпително слово. Участниците в изложбата внимателно слушаха професора, и един от компютрите, явно, сумираше общия брои на техните мислителни операции. Емблемата отразяваше именно това число.

Професор Громов, каза, че изложбата е добър пример за инженерните усилия на човека, който веднъж е решил, че е възможно да си построи електронни помощници.

— Ние сякаш се вмъкнахме в пещерата на Аладин — продължи професорът, — в пещерата, където са заключени съкровища, подобни на човешкия мозък. И виждаме, че можем да получим всичко, което пожелаем. Но както и в древната легенда, ние трябва да спазваме едно условие: за всичко трябва да заплатим с голям труд — с умна преработка на информацията.

Громов, който говореше за машините и за техните творци като за колеги, поясни мисълта си: през последното десетилетие са се сменили няколко поколения изчислителни машини, рязко е нараснала скоростта на тяхната работа и сега стои кардиналният въпрос: ще може ли човечеството за един час да обработва такъв обем на информация, за който по-рано са били нужни столетия?

Макар всеки от компютрите да заменяше хиляди и хиляди хора благодарение на бързината в смятането, всички те притихнаха, почувствували важността на момента. Мигаха само контролните лампички, сигнализираха за пълно внимание. Електроник стоеше неподвижно в групата на осми „Б“.

— Аз имам един ученик, той сега е тук. — Громов потърси с поглед Електроник и приветливо му кимна. — Той стигна до извода, че някои задачи изглеждат съвършено нереални при обикновените методи за обработка на информацията.

Громов приведе един ярост пример: сред присъствуващите няма такава изкуствена система, която би могла да надиграе световния шампион по шахмат. Следователно, каза той, трябва да се търсят обобщения, начини за компактно изразяване на информацията, най-късите пътища към истината. Така е било винаги в историята на науката. Успял е например Нютон да изрази огромна информация в простите и изящни формули на своите закони, които се побират на един лист хартия и с които днес си служи всеки ученик. Няма съмнение, че скоро ще бъдат намерени нови методи за работа на компютрите в безкрайния океан на информацията.

Гостите ръкопляскаха. Компютрите мигаха с разноцветните си очички, усвоявайки новата задача, по всички екрани се появиха надписи: „Отлично формулирано“, „Точно казано“, „Извънредно важно“.

Числата върху емблемата се въртяха в електрическа треска.

— Според мен Громов говори за формулата за гениалност, която ти търсиш! — пошепна Сироежкин на Електроник.

— Аз непрекъснато мисля за това — отговори Електроник, — уча се да работя по нова система. Ти ми подсказвай грешките, ако забележиш.

— Готов съм! — потвърди Сергей.

— Само че не зная — продължи Електроник — ще мога ли да мисля като човек?

— Опитай!

— Ще мога ли? — повтори Електроник и в думите му прозвуча странна печал.