Пол Верлен: Белгийски пейзажи

Стрехи, огради…
Дивни гнезда
с влюбени млади
на свобода.

Глъч сред лозята,
злак и цъфтеж;
рай под лозата
в зноя горещ.

Кръчмички ярки,
врява и дим,
млади кръчмарки
с чар несравним.

Мънички гари,
свят пъстропер —
спътници стари
на Ахасфер.

Дяволчета скачат
в черните треви.
Вятър пак зави —
мисли минувачът.

Чуваш ли! След миг
съска и овеса,
храстите с ръце са —
удрят ти плесник.

Изгледи зловещи
с не един коптор.
Огнен кръгозор
от пламтящи пещи.

Вият сто гърла,
пушеци — къдели,
взираш се — къде ли
е Шарлероа?

В тая утрин бистра
сажди, дим, воня.
Кой ли зазвъня
като с тъжна систра?

Загрубял народ,
спуснат в адски бездни,
крясъци железни
и димяща пот.

Дяволчета скачат
в черните треви.
Вятър пак зави —
мисли минувачът.

Розови и зеленикави
мяркат се къщи и рампи
в здрача на ранните лампи,
идват — и няма ги никакви.

Къпят се златни ниви
в тихите кърви на залеза,
птици в дървета ръждиви
с песен печална заспали са.

Всичко изчезва зад влака ни,
пада нощ есенно-сива
и монотонното тракане
моите скърби приспива.

Вятърът се бис от години
с ветропоказателя ръждив —
тухленият замък с плочи сини
сред лъки просторни и градини
все тъй слуша скръбния мотив.

Като в драма с феерични сцени
кипнала тълпа върви, върви —
ясените с къдрави глави —
през Сахара с пасбища зелени,
Върбалаци, лайки и треви.

Влакове пълзят през равнината
в тишината, в зноя зажумял.
Викове и крави в самотата
дремят сладостно под небесата,
вече овехтели от печал.

Влакчето едва пухти под свода.
Пладне. И в уютния вагон
бъбрят хората като в салон,
съзерцават кротката природа —
старата мечта на Фенелон.