Пол Верлен - Вечерната супа

В студена ниска стая мъжът със здрача близа,
измръзнал — само с блуза над скъсаната риза,
и тъй като от Вчера пак мисли го гнетят,
жената с пръст на устни децата стрелба — шшът!

Един креват продънен, сандък и два-три стола,
и маса разкривена и безнадеждно гола,
перденце от молците превърнато в парцал,
ужасна мръсотия сред въздух застоял.

Мъжът с голямо чело, в очите с пламък мрачен
Все пак с добра душа е и с ум като бръснач е —
момче и половина, макар и Все сърдит.
Жената — още млада — е хубава на вид.

Но Нищетата спуска ръката си зловещо
и Всеки ден души ги, отнема им по нещо,
додето своя облик изгубят те съвсем
и станат две животни във вечния ярем.

Край масата се струпват и сърбат свойта супа
с говеждо. Страшни сенки — като пияна група —
се качват по тавана и мърдат — нали пак
семейството вечеря на лампа без калпак.

Децата им са бледи, но жилави са всички —
макар измършавели и с хлътнали гърдички
да зъзнат всяка зима с парцалите по тях,
а лете пък да гълтат из улиците прах.

Ръждясва стара пушка на гвоздея отсреща
и мигащата лампа я прави по-зловеща,
а който се наеме из стаята без срам
като ченге да пъха носа си тук и там,

открил би в шкафа книги сред прашните предмети —
това са „Авантюри…“ и „Всякакви съвети“,
а под дюшека мръсен — къде са чак били! —
романчета сълзливи с оръфани ъгли…

Ядат те упорито. Мъжът така свиреп е,
лъжицата размахал, над супата се трепе
и се раздават звуци като при вълчи глад.
И реже с ножа, който той носи все отзад.

Жената пак въздиша — подмина я късмета,
приятелката има и къща, и карета;
децата вече търкат с юмручета очи
и хъркат върху стола, и сякаш плач звучи!