Джойс Върни - Жадувам за твоите ласки

Той не беше на гарата. Не се появи, въпреки че Кейт често се оглеждаше за него. Изключено бе да са се разминали.

Тя остана озадачена на перона сред потока от забързани пътници. Кой знае защо думите на нейната майка се бяха запечатали в съзнанието й като лесно запомнящ се рефрен: „Кой е професор Догън? Не знаеш нищо за него?“ — упрекваше я тя. Изобщо не я успокояваше фактът, че Кейт дължеше на Майкъл Догън — международно признат и уважаван художник — стипендията си за колежа „Тринити“в Дъблин.

„С добрата си подготовка ти имаш възможност за избор на академия по изкуствата — не спираше майка й — и не си длъжна да учиш в този колеж. Кейт, предупреждавам те, познавам Догънови от Уиклоу. Те са смели като всички ирландци — силни и непреклонни… както единият, така и другият — и добави: — Човек никога не може да предвиди, какво биха предприели“.

За щастие майка й не се досещаше, че нейната дъщеря е влюбена за първи път в живота си, и то в женен мъж — не в някой друг, а точно в Майкъл Догън…

Кейт се опита да избегне навалицата по перона. Искаше й се да пие чай, а носеше голям куфар и обемиста папка с рисунки.

— Къде гледате! — изруга един минувач, когото тя неволно блъсна в тълпата. — Защо не внимавате?

Кейт понечи да му отвърне остро, но вместо това измънка някакво извинение. Глупаво бе, че си обу обувки с висок ток, но го осъзна твърде късно.

При първата си среща с Майкъл Догън тя носеше пъстра тениска и избелели от пране дънки. Професорът дойде за фестивала на изкуствата на нейния роден остров Гърнзи, за да ръководи курс по живопис. Кейт рисуваше мистериозна сцена от Средновековието върху една театрална завеса. Мястото й позволяваше да наблюдава скрито чужденеца. Впрочем, той обърна повече внимание не толкова на нея, колкото на рисунката като основна част от завесата.

За официалното откриване на тържеството тя беше облечена в светлосиня дантелена рокля, обгръщаща тялото й като облак. Майкъл се приближи до нея и се представи…

Потънала в спомените си, Кейт се добра до кафенето на гарата и с въздишка на облекчение остави тежкия куфар. Бегъл поглед през прозореца я убеди, че малкото заведение е препълнено. Разочарована, тя подпря внимателно папката с рисунките на стената и отново се огледа. Русите му кичури биха се откроили в забързаната тълпа.

„Ще дойде“ — мислеше си Кейт, като се опитваше да забрави наставленията на майка си. Беше й известно, че Майкъл желае развод.

През една романтична лунна нощ бе й предложил да стане негова жена, но тя поиска време за размисъл до разтрогване на брака му. Възнамеряваха да прекарат медения си месец на остров Джърси, рисувайки заедно.

„Дали за него не е било само флирт? — потъна отново в мисли Кейт. — Та аз идвам в колежа защото той настоя. След малко сигурно ще се появи с разкошен букет и ще се извини за закъснението си“.

Седна на тежкия куфар и започна да търси телеграмата в дамската си чанта.

— Мис Кейт Донели?

Тя трепна уплашено. Чаровен мъж с тъмна коса се приближи, повдигайки вежди. Кейт се изправи, но въпреки високите й токове непознатият стърчеше с една глава над нея.

— Майкъл ли ви изпрати? — попита тя, след като дойде на себе си.

— Да. Помоли ме да ви посрещна. Тук съм от половин час…

— Очаквах него — отвърна Кейт. — Пристигнах отдавна и бих изпила чаша чай.

— Ще изпълня желанието ви! — съгласи се мъжът и я поведе.

Като че ли камък се смъкна от плещите й и малко оставаше да се хвърли на врата му. Настроението й се повиши. Нямаше причини да се страхува. Непознатият назова нейното име, а това несъмнено бе знак, че го изпраща Майкъл. Той взе куфара и посегна към папката й.

— Благодаря, сама ще я нося — настоя Кейт. — Рисунките не са тежки и са много… ценни за мен — допълни тя, следвайки го към изхода.

Папката съдържаше новите й творби, а тя не искаше да ги показва веднага на Майкъл. Застана пред колата на непознатия, докато шофьорът подреждаше нейния багаж със сръчни движения. Неохотно му подаде папката, за която нямаше място върху тапицираните с кожа седалки.

Телефонът в автомобила звънеше непрекъснато, от радиото се долавяше тиха музика.

Мъжът влезе в колата след нея, натисна бутона за автоматично вдигане на стъклата, за да се изолира от уличния шум и вдигна слушалката.

— Задачата е изпълнена! — каза той и затвори телефона.

Кейт протегна ръка да хване слушалката, но не успя. Колата потегли и се вля в уличното движение. Имаше чувството, че я отвличат. Човекът до нея гледаше мрачно и Кейт за момент се усъмни в намеренията му. Естествено това бе плод на въображението й. Но все пак тя не знаеше накъде пътуват.