Иван Вазов - Ah, Excellence

Доктор М. запали изгасналото си цигаро и като прекъсна шумния разговор, обърна се внезапно към г. Д… и каза:

— Да, вие щяхте да ни разкажете нещо любопитно, па млъкнахте?

Д… се обърна към присъствуващите гости, между които имаше и двама още лекари, поухили се и каза:

— Не мога да разкажа пред това почтено събрание.

Всичките изгледаха позачудено.

— Тоест, как?

— Не мога, неудобно е.

— Някакъв секрет?

— Никак не е секрет.

— Тогава защо намирате неудобно?

Д… пак изгледа тримата лекари.

— Тъй, неудобно… тъй да кажа… неделикатно.

Тая въздържливост още повече раздразни любопитството. Накараха го всички с молба да каже.

— Но тука има доктори! — каза той.

— А! това ще е някаква епиграма против нашата бедна каста? — извика весело доктор Б., който беше свършил медицината в Париж, човек с бляскав ум и всестранна начетеност, с черни, светливи очи, които будно гледаха през очилата със златни кръжила. — Няма нищо. Ние, докторите, драги ми Д…, сме привикнали на присмивките още от Молиера: само поповете са били усмивани повече от лекарите. При все това, вие не можете нито да живеете, нито да мрете без тях и нас. Не се безпокойте, разказвайте храбро.

— Добре. Впрочем, разказът ми се не касае за българските доктори…

— Не ни утешавайте, но говорете — каза д-р М. и седна тежко на креслото. Въдвори се мълчание в стаята.

Д… зафана:

— Историята се отнася към онова блажено време, когато и аз по велението на боговете бях голям човек, тоест министър. Беше летния сезон, аз се чувствувах уморен и заради това зех си едномесечен отпуск, с намерение да си почина в разходка из планините на Швейцария, моето всегдашно въжделение. От друга страна, блазнеше ме желанието да посетя норвежките брегове, пътешествие въведено в мода от новия германски император Вилхелма.

— Помня, помня; но ти тогава не отиде нито там, нито там! — забеляза доктор М.

— Чакайте, ще ви кажа защо. Преди да тръгна, срещам се случайно тука с моя доктор г. П. и поисквам мнението му върху посоката, която трябва да зема. Доктор П. намери, че е добре да направя такава разходка, и понеже в България, както знаете, няма никак планини, нито красиви видове, препоръча ми той да си похарча парите в Европа, както прилича на всеки културен българин. Той обаче се затрудни в отговора си де именно да отида: в Швейцария ли или на Балтийско море, и ме посъветва във всеки случай, като минувам през Виена, да видя някой знаменит доктор и да искам от него наставления. Той има даже добрината да ми напише картичка с няколко думи до един такъв доктор, негов бивш професор, и аз тръгнах.

Във Виена нарочно спрях един ден, за да се срещна с медицинското светило. Подир нужните справки намирам къщата на доктора и се явявам в приемните му часове. Приемната му стая е пълна с гости. Дълго чакам, докато ми дойде реда да вляза при доктора. Най-после той ме приема. Човек около петдесетгодишен, с брадато строго лице, със суров, проницателен поглед, той ме попитва по немски какво имам. Отговарям му на френски, че не знам немски език, и след това му подавам картичката на доктора П. Щом я прочете, лицето му светна от едно приятно, дружеско изражение, като че вижда в мене един стар и любим приятел, когото вижда подир десетгодишна раздяла.

— Ah, exellence! 1 1 Ah, Excellence! — Ах, ваше превъзходителство! — извика той и както бяхме прави, почтително ме фаща за рамената и ме туря да седна на креслото, облечено със син атлас.

Па седна и той и ме запита усмихнато:

— Какво прави вашият княз? Ние сме добри приятели с него… Прекрасно, прекрасно! А моят драг приятел доктор П.? Поздравете го от мене, моля ви, когато се върнете.

Подир размяната на няколко думи още той ме попита:

— А сега, кажете ми, monsieur le ministre, какво имате?

Аз му разправих, че за щастие нямам нищо особено, а желая да ми посочи де е предпочтително да ида.

Но, види се, докторът не беше на мнение, че аз не страдам от нищо. Той ми зададе куп въпроси: върху занятията ми, върху образа на живота ми, върху деятелността на желъдъка ми (казах му, че ям за троица), върху съня ми (казах му, че спя като праведник, осем часа непробудно), върху силите ми (казах му, че пеш се изкачвам без особна умора на връх Витоша).

Но всичките тия успокоителни отговори не успокоиха доктора. Той ме изглеждаше изпитателно с едно грижливо бащинско око и додето аз очаквах към кой край ще ме изпрати, той ми каза със сериозен вид: