Иван Вазов: Коледен дар

Тая гледка на личното им благополучие и охолност за миг смути душите им чрез контраста си с първото… Но скоро тежкото настроение отслабна и разговорът им се отнесе на друг предмет. Сякаш една дебела завеса падна между честитата двойка и света на нещастните. Поне у Вера това успокоение се видеше. Тя стана за нещо и като мина край огледалото, фърли бърз и щастлив поглед на беличкото, миловидно, усмихнато личенце, което видя в големия кристал.

— А propos, забравих, ами ти какво направи с дрехата? — попита тя живо мъжа си, който оставаше се още позамислен.

— Коя дреха?

— Как, забрави ли? Сорти-де-балът.

— Ах, сорти-де-балът? Наистина забравих…

— Хубава работа… Да забравиш… Какъв си оригинал, Цанко! — каза Вера полусърдито, като си поправяше тоалета нещо.

Цанко стана и замислен зе да ходи из стаята.

— И чуеш ли? — обърна се пак Вера. — Иди у модния магазин на мадам У. Там видях аз чудесен един сортидебал… брокар, чудо, прелест!… Безподобно нещо.

— Но той е соленичък, пиленце…

— Соленичък? Сто и трийсет лева! Та такава мизерност наричаш соленичко! Или искаш да ме сконфузиш… Ти знаеш, че ще бъдем поканени на бала у… третия ден на Коледа и мене ми е необходима наметката като въздуха, който дишам.

— Прекрасно, прекрасно.

— Не е достатъчно да кажеш прекрасно, Цанинце… Но трябва да побързаш да не би някоя друга хубостница да купи тая великолепна дреха… Представи си, то ще бъде просто ужасно.

— Представям си.

„По-голям ужас, отколкото сцената, която ни се лъсна преди малко“ — щеше да довърши Цанко иронически, но предъвка думите си.

Вера го гледаше нетърпеливо.

— Е?

— Слушай, драга Верке… — зафана Цанко със сериозен вид.

Тя предвиди, че той ще прави някакви възражения, и го пресече решително:

— Няма „драга Верке“, въпросът е решен.

— Ти знаеш, че аз нищо не съм ти отказвал, нищо. Но…

— Без „но“, Цанинце! — извика Вера, като плесна галено мъжа си по бузата и го заля с блясъка на чудната си усмивка. — Ти трябваше сам да ми направиш един приятен сюрприз… Ти знаеш да ги правиш и по най-деликатен начин… Па ако не това, най-после друго… Аз се полагам на твоя изящен вкус.

Суетната Вера очевидно искаше да блесне с някой извънреден накит на Коледа. Без такова нещо чинеше й се, че не ще да посрещне празника, както подобава.

— Добре, съгласен! — каза изведнаж с осветлено лице Цанко; — ще ти направя сюрприз, достоен за тебе, за твоето природно добро сърце, за твоята несравнена и любяща душа.

— Дай ръката, faisons la paix! — каза Вера, като фана десницата на Цанка и я стърси примирително.

Мръкна се скоро. Вера беше в страшно вълнение целия ден за сюрприза, който й се готвеше. Въображението й още отсега работеше, за да открие тайната на изненадата, и тая изненада ще бъде твърде, твърде радостна за нея: тя знаеше, че когато Цанко обещае нещо, то умее да го изпълни по жентлменски. И наистина дали пак ще бъде безподобният, божественият сортидебал от прелестния брокар или друго труфило — златно, драгоценно, брилянтово? Как тя ще бъде възхитена! Какъв благороден е тоя Цанко!

Цанко къснееше и не се завръщаше у дома си.

Това увеличаваше сладостно-мъчителното копнение на Вера.

Смрачи се съвсем.

Цанко не идеше. Бурята фучеше яростно навън в гъстите тъмнини. Прозорците трещяха от беснотията й. Тоя неприятен шум докара на ума на Вера за бедната Данчовица и за голичките й деца.

— Бъдни вечер е сега… Те лягат без огън, те срещат Рождество гладни… Боже, боже, защо си дал сиромаси? — пошушна си тя пак и сърцето й внезапно и болезнено се сви от мъка: сякаш че някакво угризение на съвестта я нападна… Толкова щастие при такова нещастие й се стори като едно престъпление. Ней й ставаше тежко при тия мисли, та чувствуваше, че е виновна пред някого си за нещо си, но не смееше да си даде сметка за това, да отговори на себе си защо е неспокойна, и у нея неволно желание оживя да се отклони от тия мисли, да се развлече с нещо друго; душа суетна, но природно добра, слаба и впечатлителна, каквато беше, тя сещаше, че не беше добре да бъде толкова благополучна, когато в света има толкова страдания, че трябваше негли да стори нещо за тия страдания, но нямаше кураж, нито привичка да се потопи смело в тоя друг, невесел мир на човешките бедствия. Защото не стига да имаш желание и даже да имаш възможност, за да правиш добро — трябва и да смееш да го правиш… Защото да струваш доброто, както всеки светъл подвиг, изисква известна доза храброст, почти героизъм… Само злото се върши лесно и даже несъзнателно, затова и областта на неговото царуване обзема цял свят. И Вера, под натиска на тежките мисли, които й притискаха мозъка, с неволна радост чу стъпки, че идат към вратата. Тя се зарадва на случая, който идеше да я развлече… Вероятно Цанко идеше с блестящия си дар.

Читать дальше