Иван Вазов: Gronde Maritza teinte de sang

Не можеше да се опише тъгата на всички ни, когато подир многодневно пътуване по Средиземно и Червено море параходът ни изхвърли на песъчливия арабски бряг. До тоя час мъката ми се позалисваше от другарския живот и разговори в парахода и от вида на разнообразните картини на бреговете и земите, край които ни носеше. Далекото ни назначение, с което ни изпращаха от Цариград, не ни се представяше още толкова страшно: ние носехме със себе си още свежи цариградските си впечатления и сладката скръб от раздялата с толкова мили и родни нам образи и скъпи привързаности… Но един път стъпили в Арабия, всички ни облада дълбока скръб и безпомощна безнадеждност! Скоро трябваше да бъдем пръснати из тия чужди пустини, между диви племена, разделени един от другиго. Нашето заточение се почваше. Нас ни хвърляше съдбата в тоя печален предел, тъй далеко от България, в същия час, когато нейните планини и скали ехтяха от гърмотевиците на освободителната война! Тежка, ужасна раздяла! Сега вече, загубени из пясъците на Арабия, ние не щяхме да имаме даже утешение да чуваме какво става в далечната родина, да изпитваме трепета на радостните възторзи от успехите на руското оръжие. Може би и да умрехме, без да знаем да поздравим България със свободата! Да, хиляди българи досега са били пращани в изгнание в дълбочините на Азия, но не вярвам друго изгнание да е било по-тежко и по-мъчително, отколкото нашето!

Изгнание! А ние не бяхме изгнаници! Ние бяхме доктори, възпитаници на медицинското училище в Цариград, които султанът в тоя момент назначаваше на длъжност при разни войскови части в Емен. Нас нарочно ни отдалечаваха там, не толкова в интереса на санитарното дело, колкото да ни отнемат възможността да побегнем в отечеството си. А то разгръщаше обятия и просеше силата, знанията, труда и кръвта на всичките си синове… Неколцина от нас бяха успели вече да се изтърват и да отидат в България. Колко бяха щастливи те! А ние бяхме на другия край на света от нея, парясани в чужди нам народ, употребени на чужди интереси, дето никого не интересуваха нашите чувства и пламенни копнения, мъки и нашият живот, нашата смърт!

Пристанището, на което излязохме, беше Худайда. Тук останаха троицата ми другари, а мене пратиха навътре, за Хаче.

Хаче е арабски градец сред пустинята, до една гола планина и в близко съседство с непокорните арабски племена, вечно воюващи с турските войски. Стигнахме дотам за десет деня, на камили; все през безводни, пусти, камънливи, баирести места; никъде шумица и зеленинка! Денем — нетърпима адска горещина — аз бях под тропика! Нощем — студ, от който цял зъзнех в палатката си. Заран, като ставах, виждах някои голи ридове побелели като от сняг, а то беше слана! Подир малко — пак ужасните жеги. Много пъти щях да падна от камилата си, на която от люшкането ми прилошаваше, като че ме хваща море — и колко пъти да умра от слънчев удар!…

И цели дни горещини, камъняк, пясък — нищо друго. И тоя проклет от бога край се нарича още „Честита Арабия“! Ех, де беше сега моята България с нейните кристални води, зелени долини и планини! Де беше тя? Аз не смеех да си помисля!

Едно голямо, неожидано щастие ме очакваше в Хаче: аз намерих един колега съотечественик — доктор Н. Каранов, запратен там и забравен без никакво известие какво става в България, без надежда да я види пак. Той пръв ме намери в моята квартира, назова се и без повече думи хвърли се на врата ми и в такова положение няколко секунди плака и хълца.

— Казвай, казвай, брате, сега! — изговори той с бузи, залени със сълзи, които продължаваха да шуртят и да го задушват. Аз няма да забравя това лице, бледно, развълнувано, по което се кръстосваха като разиграни от вихър облаци по небето смесени чувства от възторг и скръб, от радост детинска, от мъки, дълго време потаени и внезапно бухнали, и болезнено патриотическо възхищение, когато му разказвах новините от войната, които знаех до часа на тръгването си от Цариград.

Моят възторжен приятел имаше-нямаше двайсет и осем години; но трудовият живот, климатът и скръбта бяха застарили лицето му, кръгло и приятно, почерняло от тропическото слънце, осветлено с огъня на блестящ поглед, но с печата на тъгата… Черна къдрава коса и черна гъста брада, подстригана по турски и тук-там вече посребрели, съставяха красиво кръжило на тая толкова симпатична физиономия. Той беше по чин по-висок от мене, защото бе почнал по-рано служебното си поприще. Аз го обикнах като брат.