Бедният Каранов! Положението му беше много по-тежко от моето, много тежко. Той беше тикнат тука в истинско заточение. Той беше изслужил срока си в Херцеговина, но пак го пратили на служба в Емен, в наказание за прикриването в Цариград и препращането бежанци от Панагюрското въстание… Осемнайсет месеца вече, откак го лутаха из разни краища на областта по болници и отряди. На многократните му молби да го вадят от тоя убийствен климат ответ няма. Не стигаше мъката от нейзвестността на срока на възвръщането му в България — уви, той не вярваше в това вече, — ами още — той теглеше от преследването на таборния командир. Въодушевен от една непримирима омраза, на която Каранов не отгатваше причините, командирът безпощадно го гонеше навсякъде и във всичко, не изпущаше никой предлог да го нагруби пред другите и никой случай — да направи донос против него пред ония, които разполагаха със съдбата на Каранова. Тоя свиреп турчин тровеше живота му и правеше пребиваването му тук нетърпимо и още по-нескончаемо! Многажди Каранов бе помислил за избягване, дори и с риск на живота си, но избягването беше невъзможно в тази местност, отдалечена от пристанище и винаги поставена във военно положение; а сега, когато в България гърмеше войната, носталгията му порасте до нетърпимост.
Той се топеше и чезнеше.
— Не, тука, тука ще си умра аз, братко мой — казваше ми той с въздишка много пъти; после прибавяше още по-унило: — Та това не ми е много страшно… но без да видя свободна България, без да я видя никога, боже мой!
Най-често той изказваше жажда да чуе българския марш, на който аз в Цариград не бях можал да чуя ни думите, ни мотива. Това ми невежество го отчайваше. Той знаеше даже повече от мене за тоя нов национален марш от един френски вестник, случайно и за минута попаднал в ръцете му преди шест месеца.
— Маршът — казваше той — се захваща с думите: Gronde Maritza teinte de sang 1 1 „Шуми Марица, оплискана в кърви“ (фр.)
. Нашите опълченци с тоя марш са се хвърляли в боя и умирали. Страшни думи, брате мой! Gronde Maritza teinte de sang! — Гърми Марица, вапсана с кръв — превеждаше той буквално; — чувствуваш ли какво страшно нещо има в тия думи? Това е кървав марш, само такъв марш прилича на България… Да го чуя веднаж, па да умра тогава… А топовете гърмят сега и люлеят Балкана… Боже, защо не сме там да видим как се освобождава България! „Как се освобождава България“ — чуеш ли, разбираш ли в душата си всичкото страшно вълшебство на тия думн? И ние не ще вземем участие в това велико дело! Няма да го видим! А? Страшно положение!
После той станеше, заходеше трескав по тераската на еврейската къща, дето живееше, от която се отваряше вид на безконечното жълтеникаво поле, което развълнувано отиваше до самия хоризонт, и запяваше на мотива на някоя френска шансонетка, но с твърде войнствена интонация:
Gronde Maritza teinte de sang.
Gronde Maritza teinte de sang.
Gronde Maritza teinte de sang.
De sang, de sang, de sang…
Какъв огън блещеше в очите му. Той хвърляше в арабското небе тия гръмливи звукове, които то не разбираше, па се спираше внезапно и впиваше очи в голата планина на хоризонта на север и се ослушваше, като да получи през нея отзив от гръмливия ек на марша и на войната в България…
— Ах, да чуя веднаж българския марш, па тогава да умра! — викаше той.
Постоянно заети и вълнувани от тия разговори, образът на отечеството не ни оставяше. То беше нашият трети, невидим другар. Но това още повече разгаряше копнеенето ни за него, дущите ни се терзаеха от безполезна мъка. Ни едно известие за войната не бе дошло до ушите ни от деня, в който пристигнах в Хаче, сиреч в началото на септември. А сега беше краят на ноември. Нашите другари в Худайда бяха по-благополучни: пристанището ги свързваше, макар и рядко, с Европа, а ние тук бяхме като на други свят. Истина, таборният командир се сношаваше със Сана, резиденцията на мютесарифлика, посредством керваните, но как можехме да питаме? Как смеехме да покажем интерес за войната, когато нашата българска народност и така раздражаваше подозрителния фанатизъм на турците! Мъчехме се само по лицата им дебнешком да уловим какво-годе нещо; във всяко тяхно изражение искахме да отгатнем, прочитахме някоя перипетия на войната; ясни ли бяха тия лица, нашите се покриваха със смъртни облаци, угрижени ли ни се видеха, в нашите души кипваше луда ярост, без да имаме сигурни основания за нея. Това постоянно шпионуване ни направи доста добри физиономисти — предчувствието на сърцето ни допълваше наблюденията на окото. В първите дни на декември по стреснатото шушукане, по смущението, по необикновената оклюхналост на офицерите заключихме, че Плевен ще е паднал! И така излезе по-после; новината бе употребила десет дена (Плевен падна на 28 ноември), доде да пристигне от Вит до тая арабска пустиня! Но радостта ни не искаше да признае никакви съмнения, ни граници… Помня как цяла нощ престояхме будни с Каранова, как той беше в един вид полуда и често скачаше из стаята и пееше своята „Gronde Maritza teinte de sang, de sang, de sang, de sang.“ Той само с напева на тоя стих облекчаваше сърцето си от приливите на скръбта или възторга…
Читать дальше