Иван Вазов: Епитропът

Епитропът все повече и повече дохождаше в негодувание; широките му гърди се вълнуваха и се издигаха високо от запъхтяване, очите му пущаха искри и се просълзиха. Никой не беше виждал хаджията тъй сърдит. Самолюбието му се нарани до кръв от думите на ученика; но той не рече ни една горчива дума на учителя; само по играещите му бузи се чувствуваше, че има много още скръб и гняв задържани, които кипяха в душата му… Бедният хаджия, как зле се ценили неговите трудове!

Учителят измънка нещо за обяснение, но гърмотевичният вик на хаджи Енча бе го накарал да млъкне. Когато хаджи Енчо си излезе, учителят се обърна към вкаменения ученик, виновник на тая буря, и му каза сред пълна тишина:

— Дурак!

Урокът по риторика се прекъсна. Учителят влезна в стаята си мрачен.

Сръднята на хаджи Енчо се продължи няколко месеца. Тя обаче не намали, нито охлади усърдието му; той следваше все да заобиколя училището, да наглежда децата н да пристоява за всичко. Както казахме, тая доброволна служба той вършеше по навик, почти несъзнателно и бе достигнал дотам, щото да отъждествява училището с къщата си.

— Накъде, дядо хаджи? — питаха го понякога на улицата.

— А бе отивам да обиколя децата, да се не осмъдят… — отговаряше хаджията.

„Децата“ бяха учениците и школото.

Само по посоката, по която отиваше, можеше да се познае до кои деца отиваше хаджи Енчо. Но в класното отделение той вече не стъпяше. Ние го виждахме, като заминуваше по двора и се отбиваше в първоначалното училище, без да се обърне и хвърли поне един бежлив поглед към нашето отделение; това беше истинско осиротяване!

— Хаджи Енчо, хаджи Енчо минува! — зашушукваха чиновете, когато голямата фигура на епитропа се мернеше на двора.

Учителят неволно поглеждаше безпокоен дали не ще се упъти към нашата врата хаджията.

Но не!

Той винаги отминуваше, той все беше сърдит.

Аз после чух, че вече няколко пъти учителят ни го срещал нарочно и искал да му разясни работата, да го успокои, но хаджията не пожелал да чуе извиненията му. Учителят бил просил други граждани да посредничат за примирението, но и тяхното усилие се разбило в упорството на оскърбеното хаджиево самолюбие. На хаджията се струваше неизлечима раната, която му се нанесе от оня ученик пред всичките ученици и очевидно с одобрението на самия учител. „Когато пред очите ми даскалът дава така да се пише и да ме маскарят, та какво ще гълчат зад гьрба ми? Не!“ — казал решително хаджи Енчо на миротворците. Траенето на това положение беше много неприятно за учителя. Ние сами хванахме да го разбираме и да съчувствуваме на учителя си и горещо желаехме един ден да приемем пак посещението на хаджи Енча; такова нещо щеше да бъде тържество за нас. Как щеше да бъде хубаво, весело, празнично да видим пак хаджията, седнал важно пред нас, облегнат до стената, че слуша внимателно преподаването, като си прави вятър с червената кърпа! И щастливата усмивка на учителя пак излязла на устните му, и всичкият свят доволен!

И нашето участие растеше към мъчното положение и на хаджи Енча, и на учителя.

Мина се няколко време. Един понеделник сутрин, през октомври, учителят влезе в клас разположен и весел. Едно вътрешно задоволство и щастие светеше по лицето му, тъничка усмивка пак играеше по устните му, но тоя път появяването й не предизвикваше никое влиятелно лице. Благоразположеността на учителя още повече се прояви в това, че той отскокна от урока по патологията, който имахме него ден, и се увлече да ни разказва анекдоти от своя студенчески живот. Такова приятно отклонение той правеше и преди развалянето си с хаджи Енча. Във внезапно пробудената си жажда за излиятелност той неусетно ни посвещаваше в неща, доста интимни и лични. Например разказваше ни как е бедствувал като студент и чрез преписване чужди лекции и даване домашни уроци едвам се е поддържал да не умре от глад; или описваше ни трепета си, който е чувствувал, кога е излизал на екзамен пред тържествената група на професорите си; с какво тревожно вълнение е изтеглял билета със съдбоносния и непредвиден въпрос, на който е трябвало тозчас да отговори; после веселия и безгрижно лудешки живот на студентите след щастливия екзамен през ваканциите… В такива минути ние всички „бяхме уши“, както казват френците.

Дълбока тишина царуваше в училището.

Внезапно вратата се отвори.

Влезе хаджи Енчо.

Висок, тържествен, царствен. Поне нам тъй се стори; голямото му грапаво лице светеше. Всички хвърлихме поглед на учителя си: той с разцъфтяла усмивка по устните подаде стола си на епитропа, като му кимна приветливо.