Младите души са присмехулни, но не от злост, а от неодолима потребност за живи вълнения. Когато го срещнехме на пътя, тоя човек не ни докарваше никакъв смях, нямаше в себе си нищо смешно — и той като всички други хора, — но в класа когато дойдеше, един поток от веселост напояваше атмосферата. Може би и приятната усмивка на учителя тогава да ни заразяваше и да окуражаваше към подобна невъздържана веселост, макар че тая усмивка имаше съвсем друго побуждение, защото тя стереотипно същата лъсваше на устните му и при срещата му с всеки друг епитроп или преден гражданин в общината. Имаше в тая приятна усмивка някаква смес от привична вежливост на просветен човек и раболепност на български учител, който знае, че срещнатият господин може да повлияе на съдбите му, ако му скимне. Едно невнимание към влиятелния гражданин, едно опущение да го поздрави или какво-годе друго небрежно отношение към особата му можеше да хвърли в душата му семето на едно недоволство, от което се излупваше една омраза, една интрига, едно гонение… Нашият учител, който беше вънкашен, но вече заселен в града, женен и с челяд, знаеше, че едно оставане без работа беше голямо нещастие за него… Прочее тая красноречива усмивка беше един щит за учителя, един гръмоотвод против възможните мълнии на едно неволно, разсърдено чорбаджийско честолюбие. И тя му беше станала обикновена и почти не му костваше нищо, както това бе в началото на неговото настаняване тука; тя се появяваше въпреки волята му, като един инстинкт вече. Усмивка, пълна с дълбок трагизъм. В тая усмивка е цялата история на голготата на ония сюблимни герои в турско време, които се наричаха общински учители.
При всичката простотия, доброта и наивност на хаджи Енча учителят ни изведнаж след обязателната усмивка добиваше принуден вид, фразата му ставаше твърда, гласът строг, почти треперлив; очевидно той се стесняваше и даже вълнуваше. Хаджи Енчо нищо не отбираше от онова, което се разказваше там, но той знаеше, че едно най-нищожно обстоятелство можеше да подействува на епитропа и да го направи да излезе тоя път недоволен от класната стая, а хаджи Енчо беше един фактор в съдбата му… Види се, затова и учителят имаше грижа винаги в присъствието на епитропа да извика най-добрите от нас, да ги изпитва по урока им. Ако случайно някой не даде правия отговор, учителят не даваше с никакъв неодобрителен знак това да се разбере от епитропа, но в своята добросъвестност поправяше ученика по един ловък начин. По урока например по физика:
— Какви биват телата, които са в природата? — пита учителят.
Ученикът се затруднява да отговори, но казва смело:
— Телата се състоят от мънички частички, наречени атоми, които…
— Да, да — поема учителят отечески, — телата, тоест, биват твърди, водни и въздухообразни… да, седни!
— Аферим, Колчо — забележи хаджи Енчо. Учителят употребяваше тия мънички хитрости, ненужни впрочем, пред хаджията. Това беше още една причина, дето тъй ни благодареше, а особено ленивите от нас дохождането на епитропа.
Но не все така безбурно се свършваха тия инспекции.
Веднаж един урок от риториката разсърди твърде много хаджи Енча и тури в трудно положение учителя.
Изпитваше ни по периодите.
Между другите той попроси един ученик да му даде пример от разделителен период.
— Разделителният период се свързва със съюзите: или, или.
— Добре, дай пример.
Изпитваният помисли малко, за да комбинира периода, но понеже примерът не идеше лесно, той се озърна наоколо из училището, като че го диреше да го улови. Най-после отговори високо и самоуверено:
— Нашето училище или щ е се поправи, или съвсем ще пропадне!
— Добре! — отговори учителят бързо, но изведнаж го изби пот по челото, като схвана нелепостта на тоя пример.
Хаджи Енчо скокна: той пръв път разбра смисълта на тая непостижима за неговия ум наука — риториката.
— Хубаво, даскале! Та такова ли учение учиш копелаците тука? — извика той. — Нашето училище щяло да пропадне дибидюс, ако се не поправи!! Че какво има непоправено бе, муле недно? — обърна се епитропът към захласнатия ученик. — Дядо ти хаджия какво прави тука; мухи ли лапа?… Я си отвори бе, магарски сине, зъркалите, та погледни и ми кажи де ще пропадне училището!… Толкова пари харчим, училище като Севастопол калеси… Ами ние затова ви тука учим и плащаме на даскали и за дърва, и за джамове, и за хартия, та да ни лайте като кучета… На свиня кладенчева вода, и вам хаджи Енчо епитроп!
Читать дальше