Иван Вазов - Кой ще цивилизува шопско

Когато минувате надвечер край уличните кладенци в София, вгледвали ли сте се в слугините, що се трупат там за вода?

Вгледайте се!

Има любопитни наблюдения да направите там.

Вие ще видите зародиша на една цивилизация, която после ще бъде пръсната по полята и планините на Софийско.

Ще присъствувате на един духовен процес, ще видите как се менят нрави, език, носия, понятия, които цяла верига векове са оставили в леден застой, на които светоломни трусове и преврати не са могли да поклатят незиблемата неподвижност и неизменност.

Погледнете оная чипа, червенобуза и хубава вакарелка, с гиздава зелена забрадка, с широко изкроен, накичен с бели тантели нагръдник, с жълто-зелени запретнати ръкави от копринен плат и с червена престилка въз тесен, прилепнал около тялото сукман. Европейските тънки тантели на врата и гърдите й и чепиците на краката й са приятни предвестници вече на корсета, който скоро ще състави част от накита й. Защото тия гиздосии вакарелки, не дотам привързани на предразсъдки и традиции, първи дават тон на модата в слугинския свят на столния град. Тя стиска яко ръката на една друга шопкиня от полите на Стара планина, съвсем другояче и безвкусно облечена, с широк на големи халтави дипли сукман, некрасиво изрязан на гърдите, къс до коленете, изпод който се спуща чак до краката ризата. Никаква забрадка не ограничава черната й коса, която привързва над челото само една червена лента. Тая девойка е широколица, мургава, със светливи черни очи. Не хубаво, но изразително лице.

— Здравствуй, Елено! — казва първата, като се ръкува горещо и тръска много пъти ръката.

Елена — тоест Милена (старопланинката си е изменила името на елинско, като намира, че Милена не звучи твърде на гражданско) — Елена тръска също ръката на приятелката си и пита с афектирана усмивка, която е заела от младата си господарка.

— Ожени ли се батю ти?

— Да! — отговаря Райна — бившата Рада. — А батя ти освободиха ли от военната служба?

— Полковият обещал, че ще го освободи, понеже баща ни умрял — отговаря Елена.

— Ти от Гергьовден ще слугуваш ли нататък?… Ти вече в разстояние на три години си софийска гражданка! — казва вакарелката.

— Мерси, няма да слугувам вече! — смее се старопланинката… — Необходимо ще си ида на село!… Тия тантели — отде ги зема?

— От Мошона евреина, при аптеката в Дондуков булевард.

— Прекрасни тантели… Утре и аз ще ида да си купя, когато изляза за месо — отговори старопланинката.

— Красиви много… — повтаря тя, като бара тантелите на нагръдника на вакарелката…

Г. Геров! Добре правите, че черпите българския речник из устата на народа!

Ето идат трима войника, усмихнати, с приветливи лица.

Двамата се познават с Райна. Другият се здрависва с Елена. Те са едноселци.

За третята слугиня няма кавалер. Тя е една груба и грозничка селянка от полето, от село Мрамор. Тя стои права и завистливо гледа щастието на другарките си, като се мъчи да има една пресилена усмивка и безгрижно изражение. Тя е гологлава също и рошава. Слънцето, като спуща последния си сноп зари от Верила планина, главата на полянката добива един златен кръг, който й правят бухналите косми, озарени от слънцето. Тоя златен венец наумява православна светица, както ги пишат на нашите икони.

— Здравствуй, Ленко!

Ах, разбойник! „Ленко“ вече!

И Елена подава измокрена от чучура ръка, която войникът тръска приятелски.

— Защо не дойде на хорото оная вечер, на Зайковата сватба? Лъжло! — казва усмихнато войникът, като стиска ръката й с десницата си, която по симпатия също става мокра.

— Занята бях.

О, г. Геров!

— На празник работиш? — чуди се войникът и гледа тенекиевата игла-медальон със стъкълце на гушата й.

— Непременно беше да остана у нас! (Очевидно Елена бърка и смесва необходимо с непременно, както един уважаем румелийски депутат смесваше преждебившия с преждевременния.)

— Какви занятия имаше? — пита войникът, като й се любува.

— Дойдоха на визита господари подир вечеря… на чай. Стояха до среднощ… Стояна я болеше пръст… Не ми беше възможно — отговаря Елена, като си дига налятата стомна.

— Ти си гламава, затова се занимаваш и празничен ден! — казваше нежно войникът. — Виж, ние не работим… Делник — занятия, празник — празнуваме. Полковият да ми прикаже да работя — не го слушам тогава… Не бързай толкова, де!

— Да! — отзовава се живо Елена. — Вие сте солдати — друг въпрос… А ние имаме длъжност!