Иван Вазов - Кой ще цивилизува шопско

— Ти си робиня! И дене, и ноще!… Ти, Елено, кажи на господарите си: денят ми е ваш, а нощта е моя!… Ти си свободен человек — каза изкусително войникът, като ловко катури стомната с крак.

Елена вижда с крайчеца на окото това коварно действие, но се преструва, че нищо не е видяла. Когато всичката вода се излива, тя съглежда повалената стомна.

— Ах ти, дяволо, изсипа ми стомната! — кара се Елена, но тъй сладко-сърдито, тъй нежно-приятелски, щото войникът се топи от вътрешно блаженство.

Той присъствува възхитен на новото наливане стомната и се любува на изящно закривените линии на превития Еленин стан.

— Де живееш сега? — попита девойката, като се изправя пак.

— Сега сме на улица „Кракра“.

Войникът е денчик.

Елена се изкикотва яката:

— Кра!… Кра!…

И тя се превива от смях, защото знае, че е по-хубава, когато се смее.

— Що се смееш?… Кракра е име на един славен български войвода! Аз му съм чел историята в казармата… Ти защо се не научиш да четеш? — казва войникът. — Да ти стана даскал — добавя ученият денчик.

— Кра!… Кра!… — грачи Елена и си показва всичките зъби, които са бели.

Разсмива се и войникът от любезност.

— Сбогом!

И Елена подава дясна ръка, а в лявата държи стомната, за да си тръгне.

Войникът пак стиска десницата.

— Сбогом, Ленко!

И той й фърля такива едни страстни погледи, щото околната атмосфера е готова да пламне като барут.

Но Елена нито забелязва тия погледи и тяхното дълбоко значение пропада на халост.

Тя тръгва подир мраморчанката, която, недоволна, че не биде удостоена ни с една дума, отива си бързо, като отнася със себе си ореола на славата.

Войникът следи с жадни очи нарочно бавния ход на Елена.

Той е недоволен от себе си и равнодушието на кокетката го убоде. Но, както прилича на всяко войнишко сърце, той не се обезсърчава. Той дава на краката си една хитра маневра, която го докарва веднага до Елена.

— Ленко! — дума й Марс нежно.

— Що? — пита старопланинската дриада и едвам скрива удоволствието си от победата.

— Занята ли си довечера?

И гласът му притреперва.

— Като си легне господарката, и ние си лягаме… — отговаря равнодушно Елена, като става по-напета и клати още по-пленително бедрата си по подражание на господарката.

— Позволяваш ли ми да ти дойда на разговор? — пита боязливо Марс.

— Махни се, дяволо! Слободен си!… Ние цял ден сме капнали от работа, а ще стоим на разговор вечер!

Но войникът постоянствува. Само изменява стратегемата си. Той шъпне ласкателни думици за хубостта й и за сладкия й разговор — на лявото ухо.

Лявото ухо не остава безчувствено на тия учтивости.

— Но господарката… представете си, ще забележи, че присъствувате в кухнята!

— Аз ще дойда, когато господарката си мине в стаята — трепери гласът на Марса… — Само да си полафуваме десет минутки…

Старопланинската дриада не иска да се съгласи да пусне в будоара си, замирисал от тънките благоухания на кромид, печено месо и мивник, почитателя си, без да му внуши дълга за приличието, който му се налага в такова място.

— Но да бъдеш благороден човек!

— Ще бъда благороден.

— Ние със Стояна ще бъдем заняти: аз ще претапям маслото, дето го купихме днес. Стояна ще мие паниците… Като видиш, че свети свещникът при прозореца, ела… Ама ще стоиш само десет минути, без съмнение!

Срещата беше назначена, рандевуто дадено.

Войникът я изпрати до вратнята им.

Трапезата се дигна по девет часа. Господарите се оттеглиха в друга стая, за да пият кафето си.

Елена е твърде развълнувана. Тя и Стояна вечеряха набързо в готварницата. На едно малко огледалце на стената и двете се попригладиха и постъкмиха. Едно одеколоново стъкълце на господаря, отскоро празно, биде напълнено с водица, разлопчиха го и се попръскаха с благовонието. Елена свали от един пирон нова зелена корделка и си препаса косата на челото; евтината тенекиева игла-медальонче с джамче на гушата биде прилежно лъсната с престилката; едно късче сапун мина по веждите и по косите над челото, та им даде лустро. Науката за кокетерията си даде всичките тайни, за да се увеличи замаята на госта. Стояна се задоволи да тегли един въглен въз веждите си, природно черни и сключени. Прочее, във всеоръжието на очарованието си двете кокетки бяха готови да посрещнат приятния посетител „на чай“. Елена, във всичко предвидлива, определи му и мястото за сядане, почетния кът: именно, ъгъла до вратата и мивника, дето беше на затул от господарски погледи. Тя не забрави и кафеничето, което още отсега тури в огнището, да почерпи по правилата на възточното гостолюбие госта. Кучето благоразумно беше отстранено в друга стая — нямаше нужда от тоя шумен церемонимейстер.