Иван Вазов: В мрака

На младия държавен инженер Керов още звучаха в ушите сладките звънливи речи на прелестната му годеница, когато влизаше в тунелчето, пробито в един ронлив рът над Искъра, край който се прокарваше железницата.

Току преди четвъртина час Керов беше се разделил от своята Adèle, в ближната барака, дето тя живееше заедно с майка си и баща си, чиновник на строителната компания, и в която бяха се запознали и харесали с угледния, вакъл инженерин.

Adèle, девойка руса, тънкоснага, в разцвета на хубостта, беше го изпратила с весели благопожелания, махайки с кърпа и викайки му засмяна:

— До виждане! Па се връщай по-скоро из ада!

И тя сочеше към посоката, дето беше дупката.

— Образът на един ангел ще осветлява пътя ми и ще ме пази там — твоят! — отговори влюбеният младеж, като й правеше въздушни цалувки, преди да се затули зад скалата.

Той беше произнесъл на шега тия думи. Но сега, в полумрака, който изведнъж го обфана при влизането в пещерата, нейният сияещ от младост и живот образ сякаш действително му се изпречваше в глъбината и усмихнат и призрачен се отдалечаваше навътре.

Той се усмихна. „Наистина тя сама е тука — помисли си той, — аз я видя същата, но аз я видя не в дълбочината на това подземие, а в дълбочината на душата си, дето живее и царува като богиня.“ После тя изчезна.

Керов, по длъжност, правеше преглед на това сондажно тунелче, прорито от компанията за опитване почвената здравина на рида, под който трябваше да мине железничен тунел.

Той полека и опипом вървеше напред из тесния пробой, чиито мрачни, мокри стени можеше да засегне с ръце. Сводът висеше две педи над главата му, носейки отгоре товара на цяла планина. По нейде се снишаваше дотолкова, щото Керов с приведена глава минаваше. Ставаше студено там. Влажността, острият землен дъх, който го удряше в носа, задухата там правеха тежко поимането му. И полумракът, бледна останка от дневната виделина, ставаше по-гъст. Но заедно с това и окото му привикваше на мрачината: Керов внимателно изглеждаше стените, свода, опитваше ги с ръце и с чекията си. На времена поглеждаше назад. Дупката на входа, останала далеко, светеше ярко, малка, колкото конско петало. Тя пущаше в пробоя един бял сноп зари, които достигаха издъхващи дотука, заливайки стените с един съмнителен, мъртъв сумрак.

Инженерът се извърна пак към другия край на тунелчето. То му се видя сега съвсем тъмно поради внезапното прескачане на погледа му от светлината на входа към мрачината. Той се спря потиснат, задушен от тая теснота и мрак. Един глух шум, произведен от паднала някъде пръст от свода, стигна до слуха му и той трепна. Неволно безпокойство го обзе при мисълта за опасностите, които се крият за минувача из подобни подземия, дето никакви подпорки не го обезпечават от случайното срутване на земята. И дойдоха му в ума толкова страшни примери за нещастия в рудници и подземни прокопи, за които бе чел и слушал. Живо се изобрази пред него една такава картина на затрупани и останали живи под земята хора, четена в романа на Зола Жерминал … Той пак видя в пространството или в мислите си миловидния образ на Adèle, който го зове да се върне по-скоро към светлината на деня, дето беше животът, благоухаеха цветята и любовта… „Връщай се по-скоро из ада!“ — прозвуча пак един таен, отдалечен глас, но така ясно, щото Керову се стори, че иде от лявата му страна, тъкмо от стената, зад безмерната планинска дебелина, на която бе остало в таен копнеж любимото същество.

— Имам халюцинация… — каза си той. — Но онова, което е вярно, то е, че тя наистина мисли за мене, както и аз мисля за нея сега… Теорията за магнитния флюид между две сродни същества, отдалечени едно от друго…

Но чорт го зел, аз промръзнах. Дъното на тунела трябва да е близко. Сбърках, че не земах работник с кандило.

И продължи да върви, като се пулеше, за да може да види колко-годе ясно, следвайки да опитва с ръце мрачните стени, състоящи от дребен ронлив каменяк и пръст. Беше му грозà вече в тоя зандан. Но той считаше свой дълг да изследва до дъното, па на връщане, при помощта на входовата виделина, да провери впечатленията си. Па като да прогони зловещината на това място, да се ободри, той намери Аделиното цвете, втъкнато в сетрето му от ръката на момата при тръгването му.

Изведнаж десният му крак не намери земя под себе си и Керов потъна в някаква бездна.

После се въдвори гробна тишина в тунела.