Иван Вазов - В мрака

Колко време, колко часа беше пролежал в несвяст в дъното на пропастта, Керов не знаеше, когато се окопити от действието на студа и от усещането остри болежи в главата и левия крак. Ден ли беше, нощ ли — той не знаеше, както не помнеше как е попаднал тук. В съзнанието му беше хаос, от миналото нищо не оставаше в паметта му, за настоящето нямаше ясно понятие. Той чувствуваше едно нещо, силно, положително, вярно: че е жив! Той се мъчеше да си припомни как е паднал тука. Най-напред помисли, че е фърлен от разбойници в тая дупка, но при какви обстоятелства е паднал в ръцете им — не знаеше. Чувството, че е жив, му придаде първата енергия. Той побара с дясна ръка главата си, дето го болеше. Усети студено, мазно, лепкаво нещо по ръката — кръв. Попипа крака, който гореше, и разбра, че е изкълчен и че не може да се помръдне. Не можеше да мръдне и лявата си ръка! И тя бе навяхната. Под себе си усещаше гола земя и камъняк.

— Де съм аз? — попита се той.

Фана да се взира нагоре, но нищо не видя в непроницаемата тъмнина. „Такова трябва да е в гроба“, мина му през; ума и ужас го облада. Полека-лека той дохождаше в себе си. Спомни си, че той бе влязъл в пещерата и че ненадейно бе пропаднад в някаква яма. Той дълго напрегà слух, но никакъв шум от света не достигаше тук. Тогава се уплаши още повече и фана да вика за помощ. Дълго вика, но никой не се обади. После фана да шатри със здравата ръка наоколо си. Напипа студени, отвесни стени.

— Аз съм на дъното на един кладенец! — изпъшка той.

Действително нещастният момък беше се сгромолясъл, без да подозира съществуването му, в един кладенец шестнайсет метра дълбок. Той беше изкопан от строителите на железницата за изпитване характера на почвата по-долу. Хоризонталната пещера, из която влезе, беше предварително пробита и служеше за улесняване копанта на кладенеца. Отворът му зееше сред пещерата, почти в дъното й; тъмнината го направи незабележим от неопитния инженер. Злата му орисия искà, щото той да влезе в пещерата, преди да узнае, че е извършена тая нова копан през едно негово служебно отсъствие.

Първата мисъл, що му вдъхна великото чувство на самосъхранението, беше да излезе от тоя гибелен кладенец. Той се изправи с викове от болест на левия крак само. Но как да се изкачи по тия отвесни стени, на които висотата не знаеше, с един навяхнат крак и с една изкълчена ръка и без никакво спомагателно средство?

— Но аз не мога, не трябва да умра тук жив погребан! — каза си той, па с големи страдания стана прав, като оставяше единия крак да виси, и безумно зе да драска стените с пръстите си. Тогава се убеди, че положението му е безнадеждно. Той фана пак да вика, като че можеше някой да го чуе из тая бездна, да му дойде на помощ в този загубен под земята кладенец. Виковете му угасваха без отзив в гробната мрачина. Той чувствуваше, че светът беше далеч от него, вечността го обикаляше, смъртта, ужасна, безпощадна, чудовищно страшна го обфащаше в обятията си.

Но страшната жажда за живот пак се обади в него с всичката си сила и ожесточено упорство. Той задуши болките, що всяко негово движение усилваше, и зе да пипа навсякъде стените безцелно, безнадеждно. Внезапно, като простря ръката по-високо, той усети, че пръстите му допират не студена земя, а дъски.

— Ах! подпорните дъски! — извика той.

Това неочаквано откритие го ободри. Като инженер-архитект той знаеше, че по такива кладенци, за да не се срутва пръстта в тях, обикновено укрепяват стените им с дъски, приковани разредено въз тях, а въз дъските се приковават напречни дървета на разстояние един метър едно от друго, за да ги задържат по-здраво. Присъствието именно на тия напречни пояси представяше едничката точка за опора при възлизането. При ново попипване Керов намери най-долните дървета. Божествена луча изгря в нощта на неговата безнадеждност. И в същия миг той се залови на работа. Той фана да се повдига нагоре по тая естествена, макар и немислимо трудна при неговото положение стълба. Той си служеше за катерене само с лявата ръка и десния крак. Левият държеше постоянно висящ.

Когато се закрепи на първия пояс дървета, опирайки ръка на една стена, а крак на противоположната, той се почувствува така уморен, щото половин час стоя неподвижен в това положение. Странно, тук внезапно му се представи през ума детинството му, баща, майка… Видя някогашния си учител с дългата черна коса как му туряше ръката въз слоговете и той се смееше сега и му казваше: — „Хайде, хайде, изкачи се сега по тоя орех! Де да видя как ще си строшиш сега главата!“… И неговото жълто лице се смееше, смееше ехидно… Па бълнуването престана. Керов се покатери после до втория пояс със същата продължителна почивка. Той продължаваше още нагоре, и заедно с това бездната, над която висеше, ставаше по-дълбока над него. На всяка минута, повече и повече изнемощял, той се боеше от едно ново сгромолясване в дъното, сгромолясване гибелно вече.