Иван Вазов - Михал Чонин

Научил Михал обущарството и работил до Освобождението. После напуснал тоя занаят, за да вземе участие в повдигането финансите на Източна Румелия в качеството си на бирник в Панагюрище. Но един ден панагюрци изгонват с тояги и с брадви бирника си под предлог, че те са изгорели във въстанието и земята им ражда само дренки, та няма от какво и за какво да плащат даждие… От Панагюрище минал не помня в кой град на областта, дето служил по просвещението и се оженил щастливо за една вдовица, която му донесла зестра два дюкяна и пет момичета от първия си мъж. Михал не се ограничил само с тая скромна деятелност: той се намесил и в политиката, зел участие и в Пловдивския преврат на 6 септември, а по време на Сръбско-българската война станал вестникар, за да подкрепи народния дух в борбата. Бил после съдебен пристав, полицейски пристав, околийски началник. Тая служба е била апогеята на неговото възвишение по обществената стълба, защото след това му тръгнало назад. Запрели го за някакви политически работи, а когато го пуснали, той гладувал няколко месеца без никакви средства за съществувание, после гладувал като отговорен редактор на някой софийски вестник, гладувал като избирателен агитатор. Едно счупено ребро в някакво сбиване при избор му останало само спомен от последното бурно поприще.

Трите му момичета и жена му се поминали. Двете му дъщери и един син ходели сега на училище.

— А сега как се поминуваш? — попитах го.

— Тъпчем земята — отговори Михал с горчива усмивка, като се поизчерви.

В това време се зададоха към нас двама мои познайници.

Като ги съгледа, Михал стана смутен, прости се с мене и си отиде бърже.

— Какво се разговаряхте с негова милост? — попита Ц., като ми подаде ръка.

— Бекяров ми е стар приятел от детинство. От тридесет и повече години не го бях виждал, побъбрихме си.

— Нещо разправи ли ви?

— Тоест, какво?

— По политиката например.

— По политиката почти не говорихме.

— И добре сте сторили.

— Повечето време той ми разправяше биографията си. Но защо тия въпроси?

Другарят на Ц. подзе:

— Разказа ли ви биографията си до края?

— Близко дойде до него, но прибърза и си отиде.

— Като видя нас — каза той.

Аз го изгледах очудено.

— Но какво имате против него?

— Добре, аз ще ви доизкажа края на биографията му — каза горният и като се огледа предпазливо назад, дето много маси бяха заняти от посетители, каза ниско:

— Бекяров е „адютантин“ сега.

— Адютантин? Какъв адютантин?

— Така наричаме сега полицейските шпиони, от които гъмжи градът.

— Предпазвайте се — забеляза другият.

Аз ги гледах смаян.

— Шпионин? Невъзможно!

— Шпионин е от няколко месеца — прибави Ц. — Завчера положително се убедих. Показаха ми по секрет разписките му в полицията и същия ден го ругах на улицата. Той се смути и побягна, както побягна и сега.

При това откритие аз се почувствувах зашеметен като човек, когото удрят с топуз по главата. Веднага си обясних знаковете на смущение у Михаля в края на беседата. По дланта на дясната ми ръка, с която бях стиснал неговата, усетих студени нервозни тръпки, като че бях фанал змия.

Бедният, нещастният!

До късно тая нощ не можах да заспя.

От тоя ден Михаля Чонин твърде рядко виждах, а съвсем рядко срещах. Той ме избягваше. При среща на улицата се втурваше в друга напречна улица. Срамуваше се от мене. Имаше още чувство за срам у него. А това значеше, че съвестта не беше умряла: умрял беше за обществото само човекът.

И аз се не можех, не исках да повярвам, че моят някогашен приятел — връстник Михал Чонин, нежният, живият, ясният Михал бе станал шпионин, бе достигнал до най-позорното нравствено падане. А очевидността беше тука нагло убедителна… Аз бих желал да не бягаше от мене, да опровергаеше страшното подозрение — и лесно щях да му повярвам… Но тоя бягаше от мене.

Съблазните на живота, нуждите му, поразиите му, вихрите на обществените страсти бяха го рано изтръгнали от скромното, но сигурно убежище на честния труд, та да го фърлят в талазливото море на явния живот, с душа неподготвена за сурова борба и за съпротивление. Жалка играчка на случая, на хората, на фъртуните световни.

Бедният Михал!

Аз го презирах и го жалех.

За да изкара в тежката неволя залъка си, той се бе оставил да се плъзне и халоса в едно блато от срам, срам, чиято тиня нищо не измива: нито поправлението, нито покаянието, нито даже подвизи.

Читать дальше