Иван Вазов - Даскалите (Спомени из ученическите ми години)

— Да ви кажем вам един бунт, магарета!

Баща ми стоеше мълчалив, намусен, леден.

Тук разбрахме, че се плащаше и старият борч — за първия „римски характер“…

Остана небит само главният виновник, организаторът на страшния бунт.

Той си честитеше мълком това щастие, докато битите, превивайки се още от болки, хвърляха злобни погледи на него, пощадения, възмутени от това несправедливо правосъдие. Но веднага се разбра, че и неговата присъда била подписана в учителската стая. Войводата беше наказан по следния начин: почерниха му лицето със сажди, додето заприлича на негър, па накараха учениците наред да минат край него и да му се присмиват. Учениците обаче без възхищение се ползуваха от това. По едно добро чувство на другарство и милост те минаваха, без да го поглеждат…

Но тоз последният извика отчаяно и падна в несвяст.

Изнесоха го да го свестяват при чешмата.

Такава печална сетнина има нашият пръв опит за възмущение против началството…

Моето припадане — защото негърът беше пишущият — порази силно баща ми. У дома, като се видяхме, той беше благ. Казаха ми домашните, че той се върнал от училището с овлажнели очи…

Като да ми даде един вид удовлетворение, той се пристори, че не вижда вече, че аз престанах да държа исо при аналоите. И Достойно есть , глас пети, престана да звънти пред иконата на света Богородица и да умилява до сълзи благочестивите души. Значи, аз победих. Като Франциска I подир боя при Павия имах право да извикам: „Tout est perdu fors l’honneur“.

И даскал Партений като че се срамуваше от дивашката жестокост на наказанието. При първия урок с околни думи изказа нещо като съжаление, подсладено с неговата блага, фамилиарна усмивка. Даже една вечер у дома, по заговезни, той се възползува от случая и се целува с мене за прошка и забрава на миналото…

Както видите, нито съм простил, нито съм забравил!…

…………………………………………………………………………………………

Тези варварски изтезания, тези унизителни наказания, предизвикани от нищожни простъпки, не се обясняват само чрез кривото понятие за методата на възпитанието в оная епоха; в тях проглежда и вродената свирепост на едно робско племе, загрубяло под теглото на вековния ярем, затъпяло за човешки чувства и за милостта към слабия, понеже никога не ги е срещало към себе си у тираните. Грубите нрави и грубите понятия за възпитание бяха се съюзили, за да направят школото не свещен храм на облагородяваща наука, а място за инквизиция и мъчение, мисълта за които правеше да пребледнява ученикът, като тръгваше заран за училището. Бащите и учителите бяха съгласни върху светостта на пръчката „растение, израсло из рая“. Бащата, който завождаше за пръв път сина си на училище, казваше тържествено на учителя:

— Даскале, месо ти го давам, кокали ми го върни: човек да го направиш!

И даскалът, често много добър човек, както беше тоя вечно насмихнат даскал Стефан и тоя възторжен ентузиаст и поет, даскал Партений, в пълно съзнание, че върши благо дело, зверствуваше над беззащитната си жертва, за да изкара из нея добър човек…

Нека не корим тия наставници, нека не бедим тия бащи, жестоки в слепотата си, свирепи в любовта си. Те не са криви, те са били синове на епохата си.

Нека пратим признателен поклон и на българското училище от него време: каквото и да беше, то има велика заслуга: приготви бъдещето…

Като подидаскал беше тогава и даскал Начо (Трувчев) все из Клисура.

Той не ми беше учител, но тъй постоянно го виждах, тъй беше неразделен от двамата горни — в училището, на разходка, на веселби, — щото не мога да го пропусна, като говоря за тях.

За него имам да кажа само едно: той беше хубавец. Белолик, черноок, румен, с изящни мустачета и с песнопойски глас. Беше също псалт в черквата. Клисура тогава изнасяше псалтове за ближните градове, както Сопот — лук и чушки.

Любител на турските манета и на страстните погледи, законодател на модите, той беше героят на жените, които го бяха прославили чрез вплитане името му в една лека простонародна песен:

…………………………………

Най-после даскал Партений се погрижи и за своето благополучие. Той се ожени за една напета мома, щерка на един първенец, както направи едновременно и даскал Стефан. Това сродяване донесе щастие на човека, нещастие на учителя. Партениевият дядо принадлежеше към една от враждуващите партии и противната партия, която държеше училищното настоятелство в разгара на борбата, за отмъщение на тъста извади зетя от служба посред година!