Иван Вазов - Увеселителен влак

Те повикаха стоящия до ъгъла стражарин и му говориха нещо.

Стражаринът, човек нисък, дебел, с грубо лице, с паднали мустаци въз устата, дойде при нея, поздрави я и я попита:

— Туркул?

— Да, да! — отговори Магдалина радостно. Тя се чудеше как не се сети по-рано да се обърне до съдействието на полицията, за да намери мъжа си.

— Пофтим, домна! — каза й стражарят и й направи знак с ръка да го последва.

Тя тръгна с него поуспокоена.

Няколко пъти полицейския служител се обръща към нея се с тоя въпрос:

— Турку?

— Да, да, да, Туркулов.

И тя се усмихваше щастливо. Как сега й се виждаше симпатичен тоя човек.

Минаха две улици, пресякоха градина с железен стобор. Магдалина пак помисли, че това е първата градина и улицата й се стори, че е една от минатите с мъжа й.

— И каква хитра тукашната полиция! — мислеше тя. — Знаят всеки пътник де е слязъл и как го викат. Как ще да натъркам носа на Цанка, тоя дивак! — После й домиля за него: — И той сега ме дири и се е уплашил за мене… Трябва един цял лев да подарим на стражарят.

Припичаше. Магдалина имаше силна жажда от многото ходене. При едно павильонче на улицата видя, че хората пият вода из чаша, която им наливаше момиче.

Тя направи знак на другаря си, че иска да пие. Той разбра и се отби с нея при павильончето. Но като сръбна от содата, тя се намръщи и остави чашата.

— Вода! — каза тя.

Девойката разбра и й наля вода. Магдалина с наслаждение изпразняше чашата, догдето другарят й разменяше няколко думи с продавачката на сода. Тя пак зачу думите „турк“, „туркул“.

Стражарят изпи недопитата от Магдалина чаша със сода, па й каза, като си отри надвисналите мустаци: — Мерси.

Продавачката я гледаше любопитно.

— Фрумоза домна — каза тя (хубава госпожа).

Магдалина й се усмихна приятелски, остави й гологан и тръгна пак със стражаря.

Те вървяха като добри и стари приятели. Стражарят, щастлив, че има случай да услужи и даже да кавалерствува на такава миловидна чужденка, често я гледаше приветливо и й изговаряше: фрумоза домна.

Среща им се зададе един файтон.

— Пазещи — каза й той и я отстрани.

Тая дума „пазещи“ я зачуди.

Попита го: „Да не сте българин?“ Но той нищо не разбра, само й кимна ухилено.

— Не е българин — помисли си Магдалина, но влашкият език е разбъркан с български, аз съм чула от Македонски в театра, когато играеха „Хъшовете“.

Най-после стражарят й посочи една къща, над която се развяваше червено знаме.

— Не е това! — каза тя и се спря нерешително. Зданието съвсем не приличаше на гостилницата й.

Но стражарят сочеше с пръст зданието и я приканваше с убедителни знакове да го последва.

— Тука ли е? — попита тя твърде зачудена какво ще прави мъжът й в тая къща с червения байрак.

— Да, да — отговори утвърдително стражарят.

Като дойдоха до портата, той натисна копчето на електрическия звънец. Вратнята се отвори и излезе един висок, дългомустакат човек, с фес, с арнаутска ризница, ален чепкен, обшит със злато.

На Магдалина трепна сърцето от радост. Арнаутинът й се видя по-близък, по-свой човек от всички тия власи.

Стражарят му разправи нещо, предаде я на арнаутина, поздрави я и тръгна.

— Чакай! — и тя извади, та му даде четирите гологана, които й останаха.

— Бо да прòсти! — поблагодари й полицейския служител.

— Имат и бог да прости — знам това от Македонски . — Дали го помнят тук още с ризницата — думаше си Магдалина; но тя нема време да довърши размишленията си. Арнаутинът й проговори: — Буюрун, мадам! — и тя тръгна покорно след него.

— Какво ще прави тука Цанко?

Влязоха в широко антре с паркет, после в една стая мобилирана с кадифени кресла и канапета. Арнаутинът я по-кани да седне, па излезе.

Магдалина, като чакаше мъжа си, изглеждаше богатата стая. На стената висеше голям образ на султана в златно кръжило.

— Какво прави тука тоя султан — зачуди се тя, — и Цанко при него?

На един украсен със седефени шарки стол стоеше пъстро фарфорово наргиле, с увит около него, като червена змия, маркуч. Имаше фотографии по стените. Те представляваха се хора с фесове и с ордени по гърдите.

Вратата се отвори и влезе един млад изящен турчин, с интелигентен вид.

— Кой османлия търсите, госпожо? — попита я той вежливо.

Тя не отбираше турски. Ограничи се само да изрече името на мъжът си. Той я попита по французки. Тя дигна рамена.

И той дигна рамена.

Това беше драгоманина на турското в Букурещ посолство, дето била доведена от досетливия стражар.