Орлин Василев - Хайдутин майка не храни

— Хайде бе, копай! — хвана пазвантинът Страхила за рамото и го блъсна към окопа.

Мнозина изтръпнаха, но смайването им още повече нарасна, когато хайдутинът послушно скочи в изкопаната вече на една-две педи яма и започна да изхвърля пръстта.

Сведоха селяните глави и почнаха да блъскат с търнокопите земята, като че не зимници за спахията копаеха, а яма, в която можеха да заровят срама и обидата си.

Ала от всички най-забъркан беше Димо — непознатият помощник на майстор Георги, който от вчера обикаляше около Брезово, както му бе поръчал байрактарят, а днес сметна за по-добре да се омеша между брезовчаните, наместо да дебне по жегата из душните ниви. Покатерил се беше на стената и къртеше отгоре камък по камък, за да може да гледа по-добре какво ще направи дошлият по своя воля на работа хайдутин. Когато видя, че пазвантинът блъсна войводата му, ръката му сама се протегна под елека, но там си и остана, защото Страхил нищо не направи за своя защита, а се подчини и почна да изхвърля изкопаната пръст. Не спря той да извърта лопатата и когато всички останали копачи и каменари престанаха да работят и загледаха настръхнали разправията край рова, отгдето почваше пътят за надолу. Претоварената кола на едно съвсем младо момче, което беше дошло, защото нямаше друг мъж в къщи, се позасука нещо, преди да се измъкне от проядения дълбоко от водата път, цялата тежина на камъните падна върху дясното предно колело, разсъхналите спици не издържаха и пръснаха изплатите. Колата прилегна и задръсти пътя на другите коли, които вървяха след нея.

Близкият пазвантин, вместо да нареди да стоварят камъните и да изтеглят строшената кола, се нахвърли с псувни върху пребледнялото, разплакано повече заради колата, отколкото от страх момче и почна да го рита с чизмите си и да го шиба, гдето свърне, с дългата суха волска жила.

— Олелее!… Олеле, майчице! — пищеше стрещеното момче.

А Страхил изхвърляше унесено пръстта, като че не чуваше писъците и псувните. Изправи се, но то бе само за да изтрие потта от челото си. Ако погледът му не беше се впил случайно в кървавата струйка, която се цедеше от разцепената с камшика вежда на коларчето, той може би пак би се привел в ямата.

— А-а!… — простена той, като видя, че ръката на агарянеца се вдигна отново, и едва тогава долови притихващите писъци на детето, което се смъкна до разбитото колело на колата си.

Тръгна.

И нямаше земна или небесна сила, която би могла да го върне и да възпре ръцете му да не вдигне тежката кована лопата и да не я стовари върху феса на побеснелия пазвантин.

— Удри, войводо! — екна някакъв звънлив, толкова познат глас откъм калето.

— Удри, Страхиле! — ревна и дядо Петко и така извъртя железния лост, с който стоваряше камъните, върху гърба на втурналия се срещу Страхила надзирател, че костите му припукаха и той зарови нос в краката на биволите.

— Удрете, тяхната мама! Удрете! — забликаха дружни викове и работните сечива за миг се превърнаха на страшни оръжия в жилавите ръце на селяните. Набираната от сутринта мъка най-после се отприщи. Черният мустакат гавазин, който беше блъснал преди малко Страхила в окопа, развъртя ятагана, направи си място и измъкна пищова си и го насочи към Страхила, който придигаше полека изпод колелата битото момче.

Гърмът екна и всички притвориха очи, за да не видят как ще се повали войводата. Но къде ли се беше целил агарянинът? Страхил се изправи жив и здрав, а вместо него стрелецът се позаклати и тупна като подсечен върху пищова си.

Само малкото пушече, което се разсейваше на върха на старото кале, и лъсналите в стръвна усмивка зъби на Димо показваха, че младият хайдутин беше изпреварил пазвантина с гърмежа си.

— Ти ли си, Димо! — мярна Страхил пратеника на дружината и бързо сграби пищовите на поваления пазвантин.

— Аз съм, войводо! — скочи хайдутина от стената.

— Казвах ли ви, че ще стане нещо? Казвах ли ви? — подтичваше ту при един, ту при други Сиромах Петър и отминаваше, без да дочака отговор. Очите му горяха от такава безстрашна увереност, че и цяла орда низами да полазеше сега към калето, той не би се поколебал да излезе срещу тях само с търнокопа в мършавите си ръце.

Щом пипна облите ръчки на пищовите, Страхил мигом се промени. Раменете му се изправиха, очите заблестяха властно, а между веждите му веднага се появи войводската гънка, която възпираше и най-храбрите да му кажат пряка дума. Усети се леко, като че с един замах беше разпрал и хвърлил от себе си някакви много тесни дрехи. Въздъхна, мярна синкавия Козловец, разпереното като някакъв голям бял орел облаче над него. Дали наистина трепнаха крилата му за поздрав, или само нему така се стори?