Орлин Василев - Хайдутин майка не храни

А когато стана, той вече знаеше, че не ще се намери човек, ни земна или небесна сила, която да го върне от пътя, що водеше към Латинското кале.

Щом като беше оставил планината и желаеше да живее мирен живот, трябваше да го живее като всички. Не можеше да се отлъчи като чорбаджия зад зидовете си, не можеше да жъне в пусто поле самичък нивите си, не можеше да пълни коша си, когато спахийските гавази щяха да изпразнят кошовете на цяло село, не можеше да зида обори и яхъри, докато другите зидат бейски сараи — той трябваше да сподели общото тегло, иначе дядо Петко и старците щяха с право да го смятат за беглец и предател. Нямаше за какво да шмекерува и да се варди все по средата — трябваше да подложи гръб на теглото и да го влачи…

Не можа да го спре поне за малко и Ангел, който се връщаше най-после, изпребит от скитане по далечните непознати гори и планини. Момъкът трябваше да се върне и пътем да разкаже, че колкото и да кръстосвал през върхища и долини, нийде не можал да срещне дружината на Горан. Разбрал от овчарите, че били заминали на далечен път и не казали ни кога ще се върнат, ни къде ще спрат. Като гледаше такъв намусен Страхила, Ангел мислеше, че нему се сърди, та бързаше да се оправдае:

— Недей ми се сърди, бате Страхиле, истина ти казвам: много скитах. От глад и жажда щях да умра. А пък една нощ бурята ме застигна из едни сипеи — изпребих се по камъните, докато се добрах до една дупка между два камъка. Виж ми дрехите, па не питай.

Той се поспря, като очакваше Страхил да го погледне, но зет му продължи да крачи равномерно, та пак трябваше да го нагони с окуцелите си крака.

— Нищо ти няма — обади се по едно време Страхил. — Да видиш какъв е хайдушкият живот. Ами ако те бяха подбрали и потерите? Бягаш и не знаеш дали тъкмо там, гдето искаш да се криеш, не се е притулила някоя пусия … Иди се преоблечи и легни да се наспиш като хората. Но преди това се отбий при кака си Димка. Кажи й да не ходи на нивата. Искаше да ми носи ядене, но аз отивам на калето, а там все ще се намери нещо да хапна. На, отнеси и тоя сърп… Няма какво да го правя …

И той остави момъка сред пътя.

Старото кале беше правено на една височина пред клисурата. Реката го опасваше от три страни и само от четвъртата човек може да се качи по-лесно на облия тревист връх. По тая страна личеше и път, прокаран от колите, с които години наред бяха смъквали камъни за градеж от правената кой знае кога постройка. Същите коли скърцаха и сега по него, но не за да смъкват готовите дялани камъни, а за да изкарват шови нагоре.

По върха, гдето имаше място не за един, а за три сарая, пъплеха стотици брезовчани. Едни къртеха с ломове последните останки от зидовете, други стоварваха колите и редяха камъните, но повечето бяха подхванали изкопите за големите мази на конака и окопа за дебелите основи на околовръстната стена.

Тук-таме между пръснатите групи и редици лъскаше оръжието на бейските пазванти и надзиратели, но камшиците и високите им подвиквания бяха съвсем излишни, тъй като всички работеха, като че се бяха заклели да свършат за три дни целия градеж. Размириха се и бръмнаха като стършели едва когато Страхил се подаде изведнъж отнякъде, огледа се и тръгна към майстор Георги, който подкопаваше една от стените на калето.

— Страхил!… Гледайте Страхил!… И той дойде!… За какво ли?… Чакай да видим… При Георги отива… — подвикнаха всички. Изправиха се със сечива в ръцете и зачакаха да видят какво ще стане. Само оня, непознатият момък, който подкопаваше стената с майстор Георги и когото никой от брезовчани не познаваше, щом зърна Страхил, остави лопатата, загърби се и побърза да се затули зад стената.

Но Страхил не направи нищо, което можеше да утоли любопитството на новите бейски ратаи. Пристъпи до своя майстор, който беше оставил изградения едва до половината обор в двора му, повъртя се, па току взе захвърлената от непознатия момък лопата.

— Как си, Георги? — усмихна се бледо той. — Не ще можем галиба да довършим моя обор…

— Ти да беше продължил — рече майсторът. — Нали уж викаха, че тебе няма да те закачат? …

— Не ми се работеше самичък… — отвърна Страхил. — Пък и не му разбирам много — току-виж съм разкривил стените …

— Ей, вие! — развика се един дългомустакат пазвантин, като видя, че всички гледаха към двамата изправени до стената работници. — Какво сте се разприказвали? Що не работите? — упъти се той към тях, като влачеше бича по земята.

Георги заблъска лоста в синкавата, разядена от дъждовете вар.