Валентин Иванов: Генетична корекция

— Как е кафето?

Жената завъртя глава: горе-долу. Дон Пако знаеше от опит, че не бива да оставя дълги паузи в разговора и продължи.

— Тук правят хубаво кафе. Внасят го от Еквадор.

Милейди откъсна очи от чашката си и ги насочи към него. Погледът й нито се съгласяваше, нито отричаше.

Обаче от тук нататък разговорът не потръгна. Дон Пако се опита да я предразположи с обичаните въпроси за врмето и за пътуването, но жената само продължаваше да се усмихва и да отговаря с къси изречения, а когато позагубил малко търпение, той я попита направо къде отива, тя просто махна неопределено с ръка.

За да излезе от конфузната ситуация, Дон Пако заразказва весела история от последното си пътуване.

— Тогава летях в бизнес класата. До мен седеше възрастен господин, в средата на шестдесетте, плешив сякаш през целия си живот не е имал нито един косъм на главата си. Едва по-късно, когато дойдоха да ме търсят от ЦРУ, разбрах че това е американският посланик. За беда, човекът носеше същата чанта като моята…

Разбира се, това никога не беше се случвало, но дон Пако беше превърнал разказа за смяната на чантите в къс етюд, достоен за който и да е бродуейски комедиант и обикновено успяваше да изтръгне искрен смях дори от най-сериозната събеседничка. Милейди изобщо спря да се усмихва и осъдително присви ъгълчетата на устните си.

Дон Пако си даваше сметка, че през двата часа между полетите не може да се случи нищо повече от една платонична афера, евентуално гарнирана с целувка на раздяла, но за него не беше важен характерът на аферата, а процесът на обладаването на събеседничката. За него беше важно когато в края на разговора се сбогува с поредната случайна позната, тя да го гледа с блеснали очи и да остави ръката си в неговата няколко мига по-дълго от общоприетото.

Тази среща не се развиваше по обичайния сценарий. От време на време той попадаше на подобни фригидни създания — колкото и да се мъчи един мъж, те просто не са способни да оценят вниманието, което им се посвещава. Дон Пако взе да се замисля дали да не си намери извинение и да я зареже сама да си пие изстиналото кафе.

Сякаш доловила мислите му, Милейди открито погледна часовника си и за пръв път от началото на разговора му зададе въпрос.

— Извинете, вие четете ли фантастика?

— Моля?!

— Фантастика. Научна фантастика.

— Да. — Побърза да се съгласи Дон Пако. — Всъщност не. Малко.

— Сигурна съм, че ще е достатъчно за да ме разберете.

— Ще се опитам, — обеща той.

— Знаете ли какъв е главният проблем с вашата цивилизация?

— С нашата цивилизация? Имате предвид южноамериканската култура?

Дон Пако долови у събеседничката си известно колебание, но в края на краищата тя кимна утвърдително.

— Ние четем съвсем малко фантастика. — Опита се да бъде духовит той.

— Освен това.

Дон Пако вдигна безпомощно рамене. Крайно време беше да си намери оправдание и да се отърве от тая четяща фантастика феминистка.

— Прекалено много „мачо“ има във вас.

— В кои нас?

— В мъжете. Прекалено много мачизмо.

Дон Пако вече бе разбрал, че сега няма да има блеснали очи и задържане на ръцете, да не говорим за прощална целувка.

— На някой жени това им харесва.

— Прекалено много мъже има във вашата цивилизация. — Продължи Милейди сякаш не го беше чула. Погледът и се зарея из залата, ръцете и започнаха механично да ровят из бялата ръчна чантичка и извадиха от там билет и транзитна карта. — Прекалено много жени…

— Какво лошо има в това?

— Щом сте чели малко фантастика, — продължи тя, — сигурно ще разберете. Представете си, че вашата цивилизация, че човечеството е създадено.

— Разбира се, от Господ Бог…

— Не, — тя възрази разсеяно докато проверяваше нещо в билета си. — От нас. Ние сме това, което вие наричате свръхцивилизация.

Дон Пако се чудеше кой ли я е пуснал да пътува сама. Хора с такива идеи трябва да си стоят в къщи, в бяла стая с решетки на прозорците.

— Само че първоначалният модел, той беше с пъпкуване, се оказа нестабилен. Положителна обратна връзка, нали разбирате. И затова се получи това. — Тя махна неопределено с билета, който все още се намираше в ръката й.

— Кое „това“? — Попита дон Пако, заинтригуван от брътвежите на лудата си събеседничка.

— Двата пола, войните, постоянната борба за сексуално надмощие.

— И какво от това? Войните, разбира се, са зло, но всичко останало…

— …е просто нерационално използване на ресурсите. Ниска ефективност. Разхищение.