Валентин Иванов: Непобедимата армия

През прохода се промъкнаха неочаквано леко и той непрекъснато се стараеше да си повтаря колко наивно е да се мисли, че все още не са ги открили. Това му помогна да не се учуди много, когато подполковникът се обади:

— Право по курса лек бот в покой спрямо базата. Искат парола.

— Предай каквото ти хрумне и напред на форсаж. Първи пост след петнадесет секунди залп по катера.

Петнадесет секунди са четвърт минута, а четвърт минута при тези скорости е почти десетина хиляди километра. Кой ти ги дава?

Катерът просто се изпари, а добре засиленият рейдер мина през облачето газ като нож през масло.

— Втори боен пост — за бой!

— Втори боен пост — готов!

— По базата, веер съсредоточен, огън!

Този отсек не беше добре защитен, но сигурно не беше важен — обшивката се стопи за по-малко от секунда.

— Подполковник, сканирайте по цялата площ. Десантният отряд на изхода. Катери първи и трети — готовност!

Мосли хвърли прощален поглед към пулта и драсна с пръст по праха, който се беше натрупал по стената. Преди да излезе, спусна шлема на скафандъра си.

— Разбира се, никой не му вярваше. Този глупак се кълнеше, че бил в отлично замаскиран форпост на Самотните, но нали винаги си е бил некадърник, не можал да вземе диска с корабния девник. Всичко горяло, нямал време. Само че председател на съда беше Ларкин, а на него такива номера не му минаваха тогава.

— Разрешете да запитам, господин полковник, този Ларкин военен пристав трета степен ли беше?

— Трябва да е бил четвърта. Иначе не би могъл да съди старши офицер. Впрочем можем да го попитаме лично — той е две палуби по-надолу.

След два часа базата димеше. Когато някъде слязат десантниците, никой не остава жив — помисли си генерал-лейтенантът. Как само ги учат, по мое време не беше така. Понякога взимахме и пленници — иронизира той. Войната напоследък се ожесточи.

Мосли крачеше из базата, надзърташе в избитите врати и се мъчеше да разбере какво са правили тук. Приличаше повече на лаборатория, отколкото на военен обект. Макар едното да не изключва другото.

В крайното равнище се натъкна на сравнително запазени помещения. Тук можеше да се крие някой оцелял и генерал-лейтенантът вдигна оръжието си.

Зад третата врата вдясно се чу глух бумтеж. Мосли веднага се отърси от старостта си и като професионален десантник се вмъкна вътре с претъркаляне. Докато ставаше на крака изруга. Стаичката не беше по-голяма от четири квадратни метра. Имаше скромен пулт и едно единствено кресло зад него. На екрана се сменяха числа в нисходящ ред. Бяха стигнали до тридесет и седем. Следващата светна след близо три секунди.

Генерал-лейтенантът хвърли още един поглед по надписите наоколо и реши, че не си струва да се предизвиква съдбата.

— До всички. След сто секунди — взрив. Изтегляйте се към кораба! Полковник, обща готовност.

Коридор. Шлюз. Коридор. Разбит шлюз. Всичко се смеси пред очите на Мосли. Беше се заврял най-далеч, на ако пък не беше го сторил, сега всички щяха да изживяват последната си минута.

Още тридесет секунди. Защо тази стълба е толкова дълга, а скафандърът така тежи? Само да се измъкна, ще прекарвам всеки божи ден по четири часа в спортния салон. Два на уредите и два на пистата. Остава една дреболия — да се измъкна.

Ох, измъкнах се.

Мосли със засилване влетя в десантния катер и машината плавно, но бързо започна да се отдалечава от борда на базата. Когато се скачиха, той започна да се безпокои, че е прекалил с бдителността.

— Слизай по-бързо!

Останал сам в катера, Мосли за момент се замисли. И точно тогава базата се взриви. Пред очите му стана тъмно — противно на очакваното. Генерал-лейтенантът се почуди дали това не е заради черната тога на оная с косата, но така и не можа да си отговори. Лъскавата металокерамична броня освети всичко със син пламък. Катерчето само отхвърча настрани — без дори да замирише на дим в него.

Нямаше време за дълбоки размишления. Херметизира отсека и седна в пилотското кресло. Повече нямаше смисъл да се пази мълчание в ефира и той премина от лазерна на радиовръзка.

— Говори генерал-лейтенант Мосли. Докладвайте обстановката — колкото и да повтаряше, думите му оставаха без отговор.

На кораба ставаше нещо. Обшивката започна да се издува и вече добре можеше да се проследят даже вътрешните усилващи пояси. Мосли си спомни при каква температура металокерамиката се разширява толкова и включи двигателя на катера. Нямаше какво повече да прави тук, а ако към късмета си добавеше и малко съобръзителност, може би щеше да оцелее.