Благой Иванов: В търсене на плът

— Говори се — продължи водещият, — че …авителството държи някол… оцелели екземпляра в изолирани лабораторни помещения и че засега няма …амерение да ги елиминира, тъй като иска да ги изследва по-обстойно.

Докторът се засмя нервно.

— Това е абсурдно твърдение!

Може би на подсъзнателно ниво мъртвецът разбираше, че този разговор го засяга по някакъв начин. Скоро обаче загуби интерес към телевизора и се изправи. Излезе иззад гишето и подуши по-продължително въздуха. В ръждясалите чекмеджета на паметта му изскърцаха някакви скорошни спомени. Гладът го обливаше на вълни и подир няколко минути в самото ядро на тялото му се загърчи болката, предизвикана от яростната нужда да се нахрани.

Пред очите му за кратък миг премина образ и това веднага го подсети как да утоли жаждата си за плът. Спомни си двете тела, които предсмъртно се гърчеха близо до него, когато се бе събудил. Искаше ги. Искаше ги и това го побъркваше, а пък обонянието му на свой ред докосна шепа ароматни молекули, които заблудено се лутаха из коридора и много му напомняха за миризмата на онези двама. Последва глада си пак по обратния път на коридора, който го бе довел при гишето. Искаше си храната и отиваше да я потърси. Непоколебимата увереност, че тя ще го чака там, където я бе оставил му даде допълнителни сили и той забърза. Това всъщност го забави, защото ходилата му се препъваха едно в друго, неспособни да поемат инерцията на тежкото му, мъртво тяло. Падаше, влачеше се, ставаше, но приближаваше и нищо не можеше да го спре. Гърлото мучеше, ръцете се протягаха вдървено като протези, сякаш дирещи в мрака на ужаса отдавна изгубената любима, която може би също търсеше нещо свое и безценно.

Толкова беше гладен…

Знаеше, че храната, към която отива няма истински да го засити, защото месото щеше да е като неговото — мъртво. И все пак, когато ги остави те все още бяха хора, не бяха съвсем като… него. Това би му се усладило и болката можеше да се залъже за известно време. А после…

Търсенето щеше да продължи.

Така се озова при разклонението — зад него остана пътят към гишето, отстрани беше другото отклонение, което той така и не провери. Направо беше дългият и осветен коридор, в дъното на който беше стаята, от която бе излязъл.

Тръгна натам.

Извивките на ноздрите му се извиваха конвулсивно, гъделичкани от миризмата, а очите му мъчно се бореха с притъпеното зрение. Пръстите му имаха белезникавосив цвят и кокалчетата изпъкваха като подути мехури, но ранният стадий на разложение не им пречеше да шарят и опипват несъществуващите обекти, които уж минаваха покрай него като черни аури-предвестници. Енергията в мускулите му не можеше да намери научно обяснение, но бликаше като гейзер от черна гибелна лава. В много отношения мъртвецът беше по-жив и пъргъв, по-упорит и настойчив в лова от което и да е друго същество на земята. И го водеше единствено първичната мисъл за глада; заведе го обратно там, откъдето бе тръгнал, беше го натикала в малката стая с прозореца, пропускащ първата за деня светлина… и го бе хвърлила в капан.

Стаята беше празна.

Вътре нямаше никой.

Нападнаха го в гръб — някой впи челюст в крака му, друг здраво сграбчи врата му и безмилостно захапа.

Болката — ако изобщо можеше да се определи като болка — не беше като тази, причиняваща глада. Мъртвецът я почувства като празнина. Беше като дебнещо животно, готово да го довърши. Инстинктът за самосъхранение вече не го бранеше, съвсем бе забравил за него. Но изпита страх — макар и далечен — от непознатото, от изненадата, от самата заплаха. През булото на смъртта трудно разпознаваше промените около себе си, тъй като повечето му възприятия също бяха умъртвени. Затова не се защити; не реагира на дразненето от ухапванията. Единственото, което го вълнуваше бе нуждата да се засити… Затова съпротивата му нито бе успешна, нито дълга. Опита се да отвърне на атаката, но не борейки се, а на свой ред търсейки нещо, от което да отхапе. Наред с хаоса от предсмъртната схватка се зароди мъгляв въпрос.

Как го бяха надхитрили?

Нима толкова бързо бяха привършили промяната си? И търсейки храна, като него бяха тръгнали по коридора… свивайки обаче вдясно . Там явно също не бе имало нищо, неистовият глад ги бе подсетил за него и те също се бяха върнали да го търсят. По миризмата лесно и бързо го бяха проследили. Всичко това мъртвецът осъзна с една съвсем нищожна частица от слабо функциониращото му съзнание; съзнание, из което безцелно прелиташе побеснял прилеп, блъскащ се в стените с писък и нарастваща немощ.