Диана Иванова - Страх ме е, много е хубава

Господи, пропускаше нещо, вероятно, в този момент. Затвори очи и си представи обраните градини преди обед, обречените кокичета от детството и светлото в очите му. Пак го видя. Дали ще го познае, ако го срещне на улицата, в автобуса, на спирката… Просто искаше да стои до нея, на онази дървена пейка. Нищо повече. Невъзможности и дилеми, които щяха да я отведат в черните дупки на най-голямото безвремие — предположението. Трябваше да почака до другата сутрин и да разбере дали пропуска нещо и защо.

Смело връхлита синевата връз мен. Сенки се гърчат по края. Губя се в теб, гоня се в себе си. Мимолетност и гняв неприсъщ ме изземва от топлото. Влизам връз теб и в теб. Със стон се разлиствам на много милиони и сини морета. Многомилионна синева. Смущавам съня си. Бам-бим-бам. Звънчета добавят камбани. Сричам. Зова. Изпреварвам самото присъствие. Нима се изплаших. От теб, синева!

Беше забравила да загаси осветлението в залата за танци. Направи рязък завой по коридора. Завоите на мисълта бяха същите — динамични и ненадейни като самата нея. Приключи и този отрязък време от седмицата. Купищата деца спяха някъде в прегръдките на майките си, а музиката от деня им носеше сладък покой и мисъл за новия танц. За момент застана срещу дървената успоредка в залата и й се прииска да се позабави още малко. Повдигна крака си в шпиц върху успоредката срещу и, както беше облечена за тръгване. Приличаше на Андерсеновата танцьорка, само че със сърце и без своя оловен войник. Каква лъжа са приказките — алегория за хора, които имат нужда някой да им сдъвче обяда. Погледна се в огледалото и някак се хареса. Стойката, излъчването й, миглите, мислите, силните му ръце през ханша…

Деколтето й и дамгосаната същност на човек и войник с лице се изкривиха отново. Натрапчиви мисли. Приклекна леко и изправи ръката си нагоре — високо. Китката се изви и придоби завършек като булчинското цвете върху тортата. Главата издаде назад. С другата ръка се държеше за успоредката. Кракът извисено довършваше цялата случайност на ситуацията. Искаше да го постави върху рамото му, да се спусне към него и да го наблюдава, докато заспива. А после коляното й да увисва леко върху корема му. Танцуването е като дъба привечер — разлистен, разпъпен и междуметен от мълнията на желанията. Денят понякога е плашещ, а вечерите носят припадъци, мисли и волности.

Тихо е и уютно, напарцалено, любовно…

Изведнъж съзря сянка в дъното на залата. Беше на малко момче. Вероятно е някой от учениците й, който търсеше нещо забравено. Детето, на около седем години, застана на двете стъпала и замаха на някого навън. Тя се усмихна. Има задкулисна игра в забравените вещи — може би връщане, обръщане на опаки на мускулите на гърба, ръцете и краката, които ни водят към старите места, истинските помисли и незабравеното минало. Детето продължаваше да маха на някого отвън. Жената се усети, че стои все още с единия крак върху гредата, а с другия е стъпила на пода. Точно срещу нея огледалото доброжелателно правеше поклон и съблюдаваше земята от висотата на своето съвършенство. Синевата я привличаше, облъчваше я и й създаваше настроение на пук на порядъка, който щеше да изнемогне и да се скъса след малко.

Мъжът вече беше влязъл в залата за танци. Лицето му се омрачни от полуугасналото осветление, което все повече и повече намаляваше. Имаше чувството, че ще настъпи непрогледна тъмнина и рояк от сънища ще излезе на видело като пчели от кошер. Беше същият, от автобусната спирка, който се появи изневиделица и скъса завесата и булото на Майя на две. Обувката му леко изскърца върху пода. Шантави мисли и дръзки представи го обхванаха ненадейно. Облечен с яке на кръпки, изглеждаше леко слисан и видимо доволен от гледката. Сякаш се подготвяше да я гушне отново. Танцьорката в шпиц провесваше разкроената си пола, и някак разперваше широките ръкави на блузата си в полет. Стана му приятно, че успя да я смути и накара да застине съвсем в непривичната поза.

Капещ парафин изстиваше, втечняваше се, зейваше и се връщаше на мястото си. Синевата се свлече до нивото на хоризонта. Танцьорката уголемяваше същността на оловния войник и го дивеше.

Андерсен е лъжец. Мъжът в залата нямаше нужда да обяснява присъствието си. Нито да изгаря в непосилни и бавни огньове. Истината просто се случваше, без измисленост. Синът му го дръпна леко за ръката и го попита:

— Тате, намерихме ли я?

— Да.