Диана Иванова - Страх ме е, много е хубава

просто се губеше, незнайно как и къде.

Отражението му червенееше в нечии други очи. Преди няколко дни припадна посред бял ден на автобусната спирка. Просто и призля като отиваше на работа. Пребледня и се свлече. Видя го в просъница, точно когато падаше. Мургавият мъж протегна ръка към нея и я улови. Важно е къде пропадаме — преди да се свлечем завинаги в земята, преди да се ударим в камък или изядем ежегодния порцион попара сутрин.

Сякаш беше дете в ръцете му. Странно е това усещане за безтегловност, без угризения, доза съблазън или желание за провокация.

Лекарят препоръча да лежи и да си почива няколко дни — преди отново да поеме по прашните и мътни представи на ежедневието. Казаха й, че не е нищо сериозно — просто леко неразположение и преумора. Напоследък работеше много. Отдаваше й се да учи малките дечица на танци. Да протяга ръце към тях и да развива умението и чувството им за пластика, хармония, да обтяга мисълта им напред и нагоре и да доказва, всекидневно, че стремежът към красивото, в своите несъвършени форми, е най-кристален когото се развива ежеминутно. Кристални мисли в стъклени буркани обаче мразеше, както ненавиждаше и посредственото скудоумие и сговорчивост за свят и полет без мечти. Не можеш да затвориш мънисто в пластмасово шише. Ще изцъклиш лицето на дете по този начин. А тя обичаше децата. Надяваше се някой ден да има и свои.

Притегли завивките нагоре към голите си рамене и пак го видя. Едва ли подозираше за нейния среднощен бледосин танц, който искаше да му подари… Да танцува за него…

Мисълта и се изви и изписка. Мъртва не се е чувствала никога. И как може да е мъртъв човек с протегната десница пред себе си — към някого. Мъртвостта е прилеп с големи очи и присъщи белези на звероподобно същество. Страхуваше се от нещо тази сутрин. И пак се пренесе там… Необяснимо защо се изненада от погледа му — загрижен и невойнствен. Той не искаше да я превзема, както много други мъже. Не я накара да се чувства като скала в своя светлосин оттенък. Чудеше се как разбра всичко това… за секунди и в несвяст. Човекът от спирката дойде и разцепи мълчанието, дивата самотност на цялата оскотяла мътност на всекидневието. Щом влезеше в залата за танци, тя се преобразяваше — превръща се в човек с облаги — с много големи облаги. Щастие е да учиш деца на своя усет за хармония и да им придаваш своето умение за висота. От високо и стремглаво не беше падала никога. Прилепнало приглади тъмносиния сатен на завивката. Сякаш небето беше върху й. Нежно и уханно — като самата нея. Отдавна не беше лепила пощенски марки. И писма не беше писала. От онези старите в плик. Потърка слепоочия. Ако сега припадне — искаше той пак да е наблизо. Реши да се надигне от леглото и да направи опит да се успокои от снощните видения, от „дрямката“, която я беше обзела и… от него. Мъжът от спирката, който я придърпа с невероятно съвършенство към себе си. Отдавна не беше й се случвало. Мъжете не са съвършено обаятелни винаги, но понякога ги обзема ангелът на съмнението, който ги кара да мислят и чувстват по друг начин. Така беше и онази сутрин. С него се случваше нещо. Усети, че го притегли към себе си — моментално. Измъчи го за момент и после му се подари с припадък. Не мислеше, че ще стане точно така. Плъзна се в ръцете му. Не, не беше умишлено — призля и. Умората, сънят, бледосиният нюанс на утринта и зловещата мисъл за смъртта. Просто всичко премина като изневиделица. Да издъхнеш рано сутрин. Завинаги да се спусне вечерта на живота ти. Глупости. Рязко се изправи. Леко и причерня. Него го нямаше наоколо. Започна да й липсва — изведнъж. Като в просъница го усети. Пак и пак. Сипа кафето в чашата. Отвърза халата си и реши да си вземе първо душ. Струйката на мисълта и потече отново към спирката. Към същия онзи момент. Стъпалата и косите й сякаш се сляха в един триъгълник, облъчен от микроскопичната течност на безцветната вода. И споменът за него отново я блъсна в зелените плочки на банята. Спря рязко кранчето на душа. И прекрачи оттатък — в своя прагматизъм и невежество. Трябваше да върви на работа.

Желаеше го повече от всякога. Макар че децата, които учеше да танцуват, не могат да се нарекат „работа“, както и движението с ръце нагоре, както и любовта, припадъкът, умозрителността, вакуумът, лицето му, лицето ми, пясъкът, стриването на оголеното съществуване и потайностите, които ще прозрем някой ден. Прекаляваше тази сутрин. Всъщност утре трябваше да се появи в клуба за танци — не днес.