Грег Игън - Иейюка

— Много силно ще ми липсваш — казах ясно. Тя хвана ръката ми и се намръщи, най-сетне приела решението ми.

— Ти си идиот, знаеш го. Бъди внимателен.

— Ще бъда — целунах я отново и се измъкнах.

На летището Ентебе бях посрещнат от Магдалена Иганга, една от малкия екип онколози, които работеха заедно с представителите на „Лекари без граници“. Те помагаха на претоварените с работа угандийски лекари, които се бореха с нарастващия брой случаи на заболяване от „иейюка“. Иганга беше танзанийка и бе работила в доста части на Източна Африка. Докато с етаноловата й кола се намирахме на трийсетина километра от Кампала, тя ми разказа за връзките си със Световната Здравна Организация в представителството й в Найроби.

— Опитах се да ги убедя да учредят епидемиологична база данни за болестта „иейюка“. Добра идея, ми казаха. Само че направете детайлизирано предложение на епидемиологичния експертен комитет по ракови заболявания. И аз го направих. След това те ми отговориха в духа на: „О, скъпа, харесваме вашето предложение, но о, скъпа, «иейюка» е заразна болест, така че трябва да го препратите в експертния комитет по заразни болести.“ За годишното му събиране ще трябва да липсвам цяла седмица — въздъхна Иганга стоически. — Аз и няколко мои колеги довършваме материала с помощта на един стар 386 и взета назаем телефонна линия.

— Триста осемдесет и колко?

— Палеокомпютърен жаргон, няма значение — тръсна глава тя.

Беше почти обедно време, намирахме се на екватора и околната температура бе трийсет или повече градуса. Кампала се намираше високо над морското ниво. Откъм езерото Виктория духаше влажен бриз, над нас се движеха ниски облаци, които ту се събираха, предвещавайки дъжд, ту се разпръскваха. Бях предполагал, че ще пристигна тук през сухия сезон, през който в най-лошия случай се появяваха гръмотевични бури. От лявата ни страна, между парчета блатиста местност започнаха да се появяват малки струпвания на бараки. Колкото по-близо се доближавахме до града, толкова повече пред нас изникваха редици от тях, някои наподобяваха мърляви предградия, други на бежански лагери. Туморите, причинени от вируса на „иейюка“ се разпространяваха бързо, но растяха бавно и с течение на годините осакатяваха хората преди да ги убият, така че за тях бе невъзможно да изпълняват тежката ежедневна работа в провинцията и те обикновено се насочваха към околностите на столицата, с надеждата да намерят някаква по-лека. Южна Уганда едва се бе възстановила от вируса на СПИН, когато започна да се появява вируса на „иейюка“, някъде около 2013 година. Някои вирусолози вярваха, че той се е появил от по-малко вирулентни предшественици, а основата за прогреса им е било имунно подтиснатото население. И тъй като „иейюка“ не беше толкова остро заразен, като холерата и туберкулозата, масите живеещи в условия на лоша хигиена и хронично недохранване се установиха в барачните предградия и така предизвикаха епидемия.

След като преминахме между две възвишения, пред нас се показа центърът на Кампала, провесен грациозно над хълма на собствения си град. В сравнение с Найроби, откъдето бях отлетял градът изглеждаше доста разхвърлян. Улиците и ниските небостъргачи бяха наредени за показ извън някакво по-широко планиране и макар спретнато организирани, в окото се набиваше липсата на строга мрежа или концентрични кръгове. Около нас имаше голямо движение, преимуществено от колела и коли, но то беше сравнително спокойно, а виковете и крясъците на шофьорите ми се струваха доста забавни.

Иганга сви на изток, заобикаляйки централния хълм. Отдясно се редяха игрища за голф, покрити със сочна трева и административни сгради от колониалната ера, отляво високите огради на чужди посолства. Мяркаха се и бедни квартали с подръчно направени места за подслон, понякога пред тях се забелязваха малки зеленчукови градинки, които носеха следите на барачните предградия, навлезли по-навътре в града.

В моето състояние бе поразително да открия, че на това абстрактно място, което с месеци бях извиквал във въображението си, действително съществуват постройки и хора. Мимолетните ми впечатления, създадени от втора ръка се дължаха на изрезките от вестници, относно Уганда и бяха свързани с война и зони на бедствие. От Сидней беше невъзможно да си представя друго за тази страна освен ужасиите, показани във видео репортажите — войници, бежанци и изгорени тела. В действителност действията на бунтовниците се извършваха в тясна зона в далечната й северна част. Повечето от бежанците от Заир преди около година се бяха завърнали по домовете си, тъй като „иейюка“ се бе превърнала в сериозен проблем и хората нямаха желание да падат мъртви по улиците. Университетът Макерер се намираше в северната част на града и заедно с Иганга щяхме да отседнем в неговата къща на гости.