Грег Игън - Иейюка

И за да не мисля, че меланомата влиза в списъка на моите притеснения, както обикновено бях се намазал с противослънчев крем — фатално или не, слънчевото изгаряне донасяше главоболия, дори и с халката охранител, която ме пазеше от десет хиляди други опасни възможности. Аз вече бях свикнал да мисля за нея като част от моето тяло. В деня, в който я поставих бях на около петнайсет години и ако без съмнение се преценеше софтуерния ми банков риск при сключване на заем и изплащането му през време на работата ми, излизаше, че ще си изплатя дълга на около шейсетгодишна възраст.

Нежно докоснах лицевата страна на металната лентичка и го повторих, докато усетих подбождащото предупреждение на тънките тръбички, които бяха впити дълбоко в плътта ми. Този модел бе така произведен, че да може да се маха от пръста, тъй като имаше стойността на акция. Но за да се направи това бе необходима пет минутна местна упойка с последваща хирургическа намеса.

В Уганда, една единствена машина за здравеопазване обслужваше четиринайсет милиона души или за щастие повечето от тези, които имаха достъп до нея. Да летя в самолета с гигантска слънчева татуировка върху себе си изглеждаше доста глупаво. Там, закъдето се бях отправил, ракът все още не беше победен.

В тази страна отново се бяха появили малария, коремен тиф, жълта треска и шистосоматоза. Можех да накарам халката да ме имунизира против тях и още редица други болести, преди да се изнеса натам, но маларийният причинител непрекъснато се изменяше, така че постоянното наблюдение щеше да осигури далеч по-благонадеждна защита. Не бих я използвал за който и да е друг по време на моя престой там, дори да лежи на болничното легло. Освен това средния селянин, обитаващ тамошните колиби, никога нямаше да я оцени, за да негодува. Бях започнал да ставам свръхчувствителен.

Събрах си нещата и ги поставих в багажника на колелото. Обърнах се и огледах пясъка. Прободе ме чувство на съжаление, което се събуди от бляна за невъзможния ми добър късмет и безоблачност, за които мечтаех и за момент не желаех нищо друго, освен да затворя очи.

Лиза ме изпрати на летището.

— Това са само три месеца, след това ще долетя отново — изрекох, като исках да успокоя себе си, а не нея.

— Не е толкова късно, за да промениш начина си на мислене — усмихна се тя спокойно.

Преди това нямаше упражняване на натиск — взетото решение бе изцяло мое. В нейните очи сигурно изглеждах измъчен, а може би донякъде страдащ — едно закъсняло вълнение на младежкия идеализъм или криза на средната възраст, но тя без съжаление го приемаше като загриженост към болен човек. Това ме правеше бесен.

— И да пропусна последната си възможност за проява в областта на раковата хирургия ли?

Беше леко преувеличено от моя страна, много от случаите щяха да получават и през следващите години разрешаването си чрез здравноохранителната мрежа. По-голямата част от моята работа или травматичните изменения, компютъризираните предпазни системи в сферата на движението ги превръщаха в рядкост за пътните произшествия и подозирах, че през следващото десетилетие никой няма да има възможността да си пъхне ръцете между ремъците на някаква предавка. В случай, че останех на сухо с непоколебимия дим на пушечните изстрели и ножовите рани, трябваше да се преквалифицирам в поправката на счупени носове и възстановяване на играчите на ръгби.

— Сигурно трябва да премина към акушерството като теб, така ли? — отбелязах, но тя поклати глава и отвърна:

— През следващите двайсет години ще бъдат дешифрирани всички молекулярни сигнали, които се разменят между майката и зародиша в нея. Няма да има помятания, нито цезарови сечения, нито усложнения. И здравепазачът много лесно ще ми отнеме работата — добави тя с болка. — Приеми фактите в лице, нашата съдба е да излезем от употреба.

— Може би. Но ако ние сме… и това се случи по-скоро на някои места, отколкото на други…

— И когато дойдат такива времена, ти може би ще отидеш натам, където се нуждаят все още от теб ли?

Тя ми се присмиваше, но аз приех въпроса й сериозно.

— Попитай ме кога ще се върна — казах. — Три месеца ще се боря без модните средства за лечение и спасяване на живот.

Полетът ми бе обявен, ние се целунахме за довиждане. Внезапно осъзнах, че нямам идея защо постъпих така. Заради здравето на чужденци ли, намиращи се далече от мен? Кой се беше вдетинил? Може би се бях опитал да излъжа себе си, вярвайки, че върша самопожертвователност — надявайки се, че всичко, което Лиза ми наговори е израз на извинение за да остана. Би трябвало да зная, че вместо това блъфирах.

Читать дальше