Ейджи Йошикава - Тайко

И войниците, и конете подгизнаха от пот. Дъхът им излизаше на тежки пресекулки. Дълбоката планинска клисура лъкатушеше надолу. Продължиха по нея. Край бълбукащия поток бързо смениха посоката, за да тръгнат към стръмните склонове на връх Мацуо.

— Починете.

— Вземете си нещо за ядене.

— Да не се палят огньове.

Заповедите следваха по редиците една след друга. Бяха стигнали едва до Куцукаке, едно село на склона на планината, състоящо се от не повече от десет дърварски хижи. Въпреки това предупреждението беше строго и покрай пътя, който водеше надолу, бяха бързо разположени хора, които да пазят.

— Къде отиваш?

— В долината, да налея вода.

— Не може да се отделяш от строя. Вземи вода от някой, който има.

Войниците отвориха торбите си с припаси и мълчаливо почнаха да ядат. Докато дъвчеха храната, се носеше постоянен шепот. Мнозина се питаха защо трябва да закусват по това очевидно неподходящо време и посред планинския склон. Снощи, преди да тръгнат от светилището на Хачиман, вече бяха вечеряли.

Защо да не ядат при изгрев-слънце, когато вържат конете си край Ямадзаки или Хашимото? Макар озадачени, те все още смятаха, че отиват в западните области. Не само пътят за Бичу водеше натам. Ако тръгнат оттук надясно, могат да минат през Охарано и да излязат в посока Ямадзаки и Такацуки.

Но те отново продължиха напред, всички вкупом, право към Цукахара, без да завиват изобщо встрани. Стигнаха до село Кавашима. На четвъртия час пред очите на първите редици се показа неочаквана гледка — река Кацура, заспала под нощното небе.

Настъпи внезапно вълнение. Веднага щом долови хладния речен повей, цялата войска спря като закована на място. Бяха уплашени.

— Ще спрем тук! — обявиха военачалниците.

— Не вдигайте толкова шум! И не говорете, без да има нужда!

Бистрата вода на реката трепкаше под лунната светлина. Вятърът развяваше деветте украсени със сини цветове знамена.

Мицухиде повика Амано Генемон, който стоеше със своя отряд в крайното дясно крило на войската. Генемон скочи от коня и изтича при господаря си.

Мицухиде бе застанал на едно сухо място в коритото на реката. Погледите на всички военачалници се насочиха натам, където стоеше Генемон. Лицето на Сайто Тошимицу бе обрамчено от бялата му като скреж коса, това на Мицухару приличаше на тъжна маска. Тези двамата и всички останали предводители на войската обградиха Мицухиде като железен обръч.

— Генго — обърна се към военачалника си Мицухиде, — скоро ще съмне. Вземете отряда си и прекосете пръв с него реката. По пътя убивайте всеки, който би могъл да ни изпревари и да предупреди противниците. Може да минат търговци или други пътници, тръгнали към столицата рано призори. Ще трябва да се погрижите за такива хора. Това е извънредно важно.

— Разбирам.

— Почакайте.

Мицухиде го повика да се върне.

— За всеки случай съм пратил хора да завардят планинския път от Ходзо, в северна Сага, през Нишиджин към Джидзоин. Да не нападнете по погрешка нашите хора.

Гласът на Мицухиде режеше слуха. Ясно се виждаше, че сега умът му работи с пълна скорост. Жилите му бяха така изпъкнали, сякаш ще се пръснат.

Докато гледаха как отряда на Генемон прегазва реката, останалите войници започнаха да усещат все по-силно безпокойство. Мицухиде се качи отново на седлото. Един подир друг подчинените му направиха същото.

— Разгласете нареждането. Да не остане никой, който да не го е разбрал.

Един от пълководците редом с Кацуйори сви ръце пред устата си и извика:

— Свалете подковите на конете и ги хвърлете!

Всяка дума се разбираше ясно.

— Всички пешаци да си сложат нови сламени сандали. Затегнете връзките, ако са се разхлабили от вървенето през планината. Внимавайте — ако се навлажнят, вървите ще ви се впият в краката. Стрелците да нарежат фитилите си по на една педя и да ги съберат на връзки от по пет. Всичко ненужно, като опаковки на храната или на личните вещи всичко, което ще ви попречи да се движите свободно и бързо, да се хвърли в реката. Не носете нищо освен оръжията.

Войската бе като зашеметена. В същото време сред мъжете се забеляза някакво странно вълнение. Нямаше нито шум, нито движение. Хората просто се оглеждаха от двете си страни, но тъй като им бе забранено да говорят, усещането просто безгласно се пренасяше от лице на лице. Въпреки това заповедта бе изпълнена почти мигновено. Всичко стана толкова бързо, че поне на пръв поглед никъде не се забелязваше никакво съмнение, безпокойство или уплаха.