Ейджи Йошикава - Тайко

— Те наистина се грижат за останалите — говореха бедните. — Може да са ни пратени от боговете.

От известно време хората гледаха на проповедниците само с възхищение. Те помагаха на бедните, болните и бездомните. При църквата имаше дори нещо като болница и сиропиталище. И освен това проповедниците обичаха децата.

Когато обаче същите тези християнски проповедници случайно срещнеха на улицата будистки монаси, те не се отнасяха към тях с обичайното си смирение. Всъщност, смятаха ги за свои люти врагове. Ето защо предпочитаха да минават по по-дългия път през Помийната улица, за да избегнат храма Хоно. Вчера и днес обаче им се бе наложило да посещават на два пъти самия храм, който се превърна в жилище на господаря Нобунага. Най-могъщият човек в Япония стана техен съсед.

Тримата проповедници носеха малка тропическа птица в позлатена клетка и сладкиши, приготвени от готвача, който бяха довели със себе си от Европа. Изглежда отиваха да поднесат дарове на господаря Нобунага.

— Проповедници! Хей, вие!

— Каква е тази птица?

— Какво има в кутията?

— Ако са сладкиши, дайте и на нас малко!

— Дайте ни, моля ви се!

Децата от Помийната улица се стълпиха и запречиха пътя им. Тримата свещници изобщо не изглеждаха раздразнени. Само се опитаха да ги посмъмрят на развален японски.

— Тези неща са за господаря Нобунага. Внимавайте да не го обидим. Като дойдете на църква с майките си, ще дадем на всички ви сладкиши — каза един от тях.

Дечурлигата продължиха да се влачат подире им. Други подтичваха отпред. Докато обсаждаха така свещениците, едно от тях изтича до ръба на рова и изведнъж, с плясък като на жаба, падна в него. Ровът бе празен и нямаше опасност момчето да се удави, но дъното му бе кално като същинско блато. Детето се зарови цяло в калта. Стените на изкопа бяха покрити с камък и дори и за възрастен щеше да е трудно да се изкатери обратно навън. Всъщност, случваше се някой пиян да падне нощем вътре, докато е придошла дъждовна вода и да се удави.

Някой веднага изтича да предупреди родителите на момчето. Любопитните обитатели на Помийната улица наизлязоха от къщите си като преляла от чайник пяна. Бащата и майката изтичаха босоноги навън. Настъпи суматоха. Докато стигнат до мястото обаче, момченцето вече бе спасено. Приличаше на изскубнат от тинята лотосов корен и шумно цивреше.

Двама от проповедниците бяха оплескани с кал по дрехите и ръцете досущ като него. Третият бе скочил в рова, за да извади момчето и направо бе потънал в тинята.

Щом видяха свещениците в този вид, децата заскачаха весело наоколо, закискаха се, запляскаха с ръце и завикаха:

— Отецът е заприличал на сом! Вижте как му са се окаляли мустаците!

Родителите на момчето обаче благодариха на мъжете и — при все че не бяха християни — на техния бог. Поклониха се в нозете на свещениците с молитвено сключени ръце заплакаха от благодарност. Цялата тълпа в един глас хвалеше постъпката.

Макар и да трябваше сега да се върнат обратно, без да са поднесли даровете си, свещениците с нищо не показваха, че съжаляват за станалото. В техните очи Нобунага не е по-високо от това момче от бедняшкия квартал. Освен това вестта за случилото се щеше да тръгне от дом на дом и проповедниците добре знаеха какво вдъхновение може да се окаже това за техните последователи.

— Видя ли какво стана, Сотан?

— Да, направо се удивих.

— Тази тяхна вяра почти ме плаши.

— Но и те кара да се замислиш за някои неща.

Единият от разговарящите беше на около тридесет години, другият — много по-възрастен. Приличаха на баща и син. Нещо ги отличаваше от важните търговци от Сакай — навярно самото им държание издаваше широта на погледа и благовъзпитаност. При все това още от пръв поглед си проличаваше, че се занимават с търговия.

Сега, когато в него живееше Нобунага, храмът Хоно не бе просто храм. От нощта на двадесет и девети насам струпването на коли и носила пред главната порта и шумотевицата от влизащите и излизащи хора никога не спираше. Нобунага приемаше посетители, от които изглежда зависеше нещо много важно за страната. Всеки, дошъл при него и получил поне една дума или усмивка, се връщаше у дома с чувството, че е бил възмезден стократно за редките предмети, хубавите вина, изисканите ястия или другите дарове, които е поднесъл на господаря си.

— Да почакаме за малко тук. Изглежда, този, който влезе през портата, е някакъв придворен.

— Трябва да е градският наместник. Тези сигурно са слугите му.