Йордан Йовков - Обикновен човек (Драма в четири действия)

РАШКО. Отчайване не трябва, туй е главното. Сиреч от лошо по-лошо има.

Влиза Струмски, облечен в елегантен спортен костюм. Той се отправя към Рашко, но непрекъснато поглежда към Аничка.

СТРУМСКИ. Ето ви клещите, драги. Благодаря ви.

РАШКО. Направихте ли автомобила?

СТРУМСКИ. Направихме го. Хубави улици имате вий, няма какво да се каже. Турски гробища. Ако сега, лятно време, не може да мине кола, кой знай какво е пък през зимата.

РАШКО. През зимата? През зимата е като… море.

СТРУМСКИ. Великий, тихий океан. С кокили трябва да ходите… Какво се е замислила госпожицата? Дъщеря ли ви е?

РАШКО. Не, квартиранка.

СТРУМСКИ. Болна ли е?

РАШКО. Безработна. Все обещават да я назначат на служба, а не я назначават.

СТРУМСКИ. А, само това ли е? Г-це… (Пристъпва към Аничка.) Г-це, аз мога да ви бъда полезен, на ваше разположение съм.

АНИЧКА (гледа го учудена) .

СТРУМСКИ. Мога да ви услужа… Но извинете… (Кланя се.) Александър Струмски, директор на банка.

АНИЧКА. А! (Подава му ръка.) Приятно ми е.

СТРУМСКИ. За такива дреболии не трябва да скърби едно хубаво момиче като вас. Работа? Ако искате работа, може да я имате веднага, нищо по-лесно от това.

АНИЧКА. Но как? (Вълнува се.) Моля ви се…

СТРУМСКИ. Ние откриваме голяма банка. Собствено, банката е моя, капиталът е мой. Аз виждам (заглежда се в Аничка) , че вие можете да бъдете добра чиновничка. Знаете ли да пишете на машина?

АНИЧКА. Да, зная… (Неспокойно.) Но аз зная да пиша само на „Адлер“…

СТРУМСКИ. Тъкмо тая машина имаме. И тъй, да не се простираме: аз ви назначавам, т.е. банката ви назначава, за машинописка. Ще имате три хиляди лева месечна заплата.

АНИЧКА (развълнувана) . Ах!… Вий се шегувате… Кажете, че не се шегувате…

СТРУМСКИ (гледа я усмихнат) .

АНИЧКА. Може ли? Вярно ли е? Аз ще работя добре. Да, ще се трудя… Вярно ли е?

РАШКО (изправя се учуден) .

СТРУМСКИ (изважда от портфейла си картичка и я подава на Аничка) . Ето тук имате адреса на банката. Елате в понеделник, за да заемете длъжността си.

АНИЧКА. Да, ще дода. Ах, много ви благодаря… много ви благодаря…

СТРУМСКИ. Моля, моля… Ах, да… кажете ми името си? Как се казвате?

АНИЧКА. Аничка… (Поправя се.) Ана Петрова Борова.

СТРУМСКИ (записва името и и прибира портфейла) . Благодаря.

РАШКО. Г-не, вие извършихте… направихте голяма добрина… Извършихте едно свято дело…

СТРУМСКИ. Е, драги, много ме хвалиш. Не струва. Това, което направих, едно време беше благодеяние. Сега е дълг.

АНИЧКА. Благодаря ви. Много ви благодаря.

СТРУМСКИ. Ето какво значи да имате разкопана улица.

РАШКО. …та да се чупят автомобилите на богатите.

СТРУМСКИ. Ако обичаш, тъй да е, драги. На всеки случай, като додохме до вас, автомобилът спря и повече не поиска да върви. Аргоро, г-це. Забравих да ви кажа, че вие ще имате и безплатна квартира. Най-горния етаж на зданието, в което се помещава банката ни, сме предоставили за жилище на нашите чиновници. От тях искаме работа, но гледаме да им осигурим и добри условия за живеене.

РАШКО. Е, по-хубаво от туй… здраве!

СТРУМСКИ. Вие също ще имате там една хубава слънчева стая. Може да я заемете, когато искате…

АНИЧКА. Значи… трябва да се пренеса.

СТРУМСКИ. Да.

РАШКО. Нищо, нищо, Аничке. Г-не, как да се случи да минете оттука…

Г-ЖА ЖЕНИ (отдалеч) . Саша! Какво правиш!

СТРУМСКИ. Сега, сега, Жени. Една минута. (На Рашко и на Аничка) . Довиждане. Не ме изпращайте, останете си тук. Довиждане.

РАШКО И АНИЧКА. Довиждане… Довиждане…

СТРУМСКИ. Ето, Жени, ида.

Г-ЖА ЖЕНИ. Защо се бави толкоз? Какъв е тоя разговор? (Вижда Аничка.) А-ха! (Гледа Аничка продължително, след туй обръща лорнета си към градината.) Широк двор. А какъв е оня индивид, легнал под дървото, спи ли? Ще настине.

РАШКО. А, нищо не му става. Той е Пончев, той тъй си спи…

Г-ЖА ЖЕНИ. Саша, да вървим. (Излизат.)

АНИЧКА (скача от радост) . Ах, боже, боже… Назначена съм!… Назначена съм! (Вика.) Како Стаменке! Като Стаменке! (На Павлина и г-жа Антонина, които се връщат.) Елате! По-скоро! Радост имам. Голяма радост!

ПАВЛИНА. Какво, Аничке, какво?

СТАМЕНКА (дотичва от къщи) . Какво стана?

АНИЧКА (сяда на пейката) . Ах, боже, боже… не зная сън ли е, или истина… Тъй неочаквано стана всичко туй. А пък аз бях си прибрала багажа да си ходя.

Г-ЖА АНТОНИНА. Момиче, какво имаш ти?

АНИЧКА. Намерих си работа… Назначена съм…