Йордан Йовков - Албена (Драма в три действия)

Някои жени се разплакват с глас. Всички се трупат към Албена И стражарите с мъка ги задържат, като постоянно викат: „Назад! Назад“

АЛБЕНА (спира се пак) . Прощавайте! Млада съм, сгреших. Прощавайте!

По-силен плач между жените, всички още повече се стремят към Албена.

СТРАЖАРИТЕ. Назад! Назад!

ГЛАСОВЕ… — Тя не е крива!

— Сенебирски… той уби Куцара.

— Не е Албена. Тя не е крива.

— Тя нищо не е направила.

— Албена! Албена…

— Тя не е… от малка я знаем.

СТРАЖАРИТЕ. Назад! Назад!

ГЛАСОВЕ. — Пуснете я! Тя не е крива.

— Ще я вземем, пуснете я!

— Дайте ни я… Оставете я!

СТРАЖАРИТЕ. Назад! Назад!

ГЛАСЪТ НА ДЯДА ВЛАСЯ (нейде изотзад, дето се размахва тоягата му) . Момчета, дръжте, не я давайте! Какво е селото без Албена!

СТРАЖАРИТЕ. Назад! Назад!

Тълпата се притиска все повече. Стражарите заплашват, че ще стрелят. Тълпата отстъпва назад, остава празно място около Албена. Тя се спира.

АЛБЕНА. Сгреших. Прощавайте! (Заплаква.)

Воденицата спира — димът не бие горе в комина, шумът от камъните утихва. Появява се Нягул, тича, проправя си път между множеството и върви право към Албена.

ГЛАСОВЕ. — Къде отива тоя?

— Къде бързаш, Нягуле?

— Я гледай го… Нягула гледай!…

— А-а!

НЯГУЛ (дохожда до Албена, застава до нея и с двете си ръце хваща нейната ръка) . Албено!

СТАРШИЯТ СТРАЖАР (на Нягула) . Какво правиш ти? Я се махай оттам!

НЯГУЛ (изправя се, гледа го през рамо) . Няма да се махна. Аз убих Куцара!

СТАРШИЯТ СТРАЖАР. Какво, какво?

НЯГУЛ (още по-твърдо) . Аз убих Куцара!

Не всички още са разбрали какво става. Глъчка.

ГЛАСОВЕ. — Какво каза? Какво каза?

— Той убил Куцара!

— Нягул убил Куцара!

— Кой? Нягул ли?

— Самичък каза.

КМЕТЪТ МАРИН (излиза напред) . Мълчете бе, хора! Мълчете! (Настъпва тишина.) Господин старши, чакайте…

ГАВРИЛ (гледа към Нягула) . Той не е! Той лъже! Да се махне оттам! Да не стои там!

СТАРШИЯТ СТРАЖАР. Стой настрана. Ще те арестувам пак…

КМЕТЪТ МАРИН. Господин старши, моля, почакайте. Как тъй… Нягул… всички го знаем, честен чиляк е… Нягуле, кажи, че не си, Нягуле!

ГАВРИЛ. Той не е! Той лъже! (Иска да се хвърли върху Нягула.) Да се махне оттам!

ГАВРИЛИЦА. Гавриле, що правиш, Гавриле… Моля ти се… Гавриле…

ГЛАСОВЕ. Нягулица! Нягулица иде!

Объркана, изплашена, без да разбира какво става, Нягулица дотичва, излиза напред и плахо се взира в Нягула и в Албена.

НЯГУЛИЦА. Какво има? Какво стана?

КМЕТЪТ МАРИН. Господин старши…

СТАРШИЯТ СТРАЖАР. Стойте настрана (На Нягула) Още веднъж те питам: ти ли уби Куцара?

НЯГУЛ. Аз!

НЯГУЛИЦА (плахо) . Нягуле.

СТАРШИЯТ СТРАЖАР (на Албена) . Право ли казва?

АЛБЕНА (кимва с глава и заплаква) .

Смайване. Тишина.

НЯГУЛИЦА (ужасена) . Нягуле!

Завеса

Отгде е взет сюжетът на „Албена“? И защо това име, а не друго? Разказът „Албена“ изцяло ли е използуван за пиесата, или е само повод за написването й? — Отговорът на тия въпроси може би ще интересува читателите и аз се решавам да кажа няколко думи.

В навечерието на Балканската война бях учител в с. Мусубей, Добричко. Около това село имаше десетина вятърни мелници, които започнаха да отпущат крилете си и да замират една след друга, защото между двете махали на селото вече димеше коминът на една парна мелница. Аз често ходех в тая мелница, защото там винаги имаше какво да се види — събираха се разни хора, ставаха разни случки. Тук един ден стана и едно убийство, подобно на онова, което се описва в разказа и в пиесата. Разбира се, нито самата случка, нито самата жена бяха такива, както са в „Албена“. Аз се случих на самото място, когато откарваха жената в града, и онова, което най-много ме порази, беше туй, че въпреки виновността си, тя не беше изгубила симпатиите на мъже и жени от селото, които я изпращаха с плач. Ето къде се породи първата мисъл за „Албена“.

Разказът обаче не трябва да се отъждествява с пиесата. В него, макар да са дадени някои елементи на драмата, липсват много епизоди, много лица и случки. Вън от това — което е и най-важното — самият образ вече на Албена в пиесата е друг, сложен е на друга етическа основа: тук Албена не само че не е замесена в убийството, не е съучастница в него, но нито го е искала, нито го е очаквала. Нейната виновност е само в отношенията й с Нягула, които докарват катастрофата. Тя се разкайва, страда, не издава Нягула и, примирена и успокоена, готова е сама да поеме наказанието като изкупление на вината си.