Йордан Йовков - Край Места

Тия безбройни живи въжа вървят по всички посоки, кръстосват се и се преплитат, изпълват цялото пространство под свода на клонете, изкачват се по самите върхове и спущат оттам гъсти потоци от листа, чужди на самите дървета. Цялата гора, омотана в тая хаотична тъкан, добива нови и фантастични очертания, слива се в обща една зелена маса, непроходима и гъста. Навътре може да се иде само по тесни коридори, пресечени от дърварите. Но тук-таме може да се видят и малки полянки. Те са се открили след отколешни пожари и само там пада слънце и горе небето се синее. А наоколо пък се изправят плътните стени на гъсталака и ниско до земята се чернеят в тях валчести дупки, из които се провират чакалите и дивите свини.

Дълбока и странна е денем тишината на тая гора. Човек рядко стъпва тука, всичко живо се спотайва и се крие на сянка. Все пак някакъв невидим живот се чувствува и неволно въображението иска да насели тая глуха пустота. Ето уединена кръгла полянка. Някъде от самите върхове на гората се отделят и се спускат чак до долу само две стъбла от дива лоза. Те висят съвсем свободно във въздуха и сплитат краищата си като люлка. Наоколо е гъста трева и цветя из нея, тъй пресни и тъй хубави, каквито могат да се намерят само в най-затънтените места. Леко се люлее тая горска люлка. Не някоя самодива ли се е люляла тука преди малко и високата трева не се ли поклаща още от леките й стъпки?

Съвсем друго е, когато задуха силен вятър. Гората се събужда и оживява. И тоя глух и тайнствен пущинак, доскоро изпълнен само с мълчание и тишина, изведнъж се раздрусва, бучи и лудее в някаква могъща и страховита ярост, като че бурята не иде отдругаде, а се ражда тук — из самите недра на гората.

Но тук върхове и клони не се огъват и не се люлеят. Гората яко е увързана с лианите и само отделни маси изцяло и тежко се поклащат, подобно на грамадни кораби, отрупани с гирлянди и въжа. Иде глух и смесен шум: някъде преплетени клони скриптят, някъде бучи празна хралупа, хиляди растителни въжа, изсъхнали и обтегнати между клонете, звучат като струни, кършат се сухи съчки, подига се вихрушка от сухи листа. Всичко се слива в страховит и многогласен шум. Като че се чува и болезнен стон, и смях, и викове, и бързи тежки стъпки. Там някъде не препуска ли сур елен, не язди ли на него юда и наместо камшици не размахва ли змии? Или пропълзял на изсъхнал клон, навил около него сребърните си пръстени и пиян от бурята, не свири ли нейде смок?

Стари поверия и легенди, които изглеждат възможни и правдоподобни, когато човек е в Коджаорман! Това е някакъв фантастичен мир, изпълнен с разнообразен и стихиен живот, нестесняван от нищо, тържествуващ и сит сред това изобилие на влага и храна. Плодоносните недра на земята щедро кърмят тоя живот, растителността лудее, множи се и удавя всичко в зеленината си. И тя не се свършва при границите на гората: от двете страни на Коджаорман се разстила, все тъй девствено и зелено, Саръшабанското поле.

Трудът и усилията на човека като че изнемогват пред това веселие на природата. И пролет, когато тук-таме в полето се появяват малки квадрати от изорана земя — това изглежда като миниатюрни драскотини върху здравата снага на земята. И ясно се вижда, че единственият поминък, който не би бил в противоречие с тая могъща и дива природа, това е скотовъдството. Но големите стада отдавна са изчезнали и в топлите южни нощи отколе вече не звучи песента на звънците. Те стоят захвърлени по таваните, както в чифлика на хаджи Ибрахим. И в тия замлъкнали звуци, под праха на годините погребана е за всякога пленителната поезия на доброто старо време.

Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]

Набиране: Иван Иванов

Публикация

Йордан Йовков, „Събрани съчинения в шест тома“, Том първи; „Български писател“, С. 1976. Под общата редакцията на Симеон Султанов.

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/7932]

Последна редакция: 2008-05-25 10:00:00