Йозеф Несвадба: Експедиция в обратна посока

— Но вие можете да установите това, разбирате от тези неща…

Тя май ме молеше, но ми беше омръзнала вече. Запътих се към вратата и тя след мене. Отхвърлих предложението й да отида вечерта в „Ноктюрно“, където щяла да ме чака, и клатех глава, може би защото се страхувах или защото изведнъж всичко ми се бе сторило твърде невероятно. Пред къщата не се качих в колата й, а заминах с трамвая. Тя имаше голям „Форд“. А тази кола много бие в очи и се съмнявам да се изплъзне от нашата Държавна сигурност.

Върнах се в института. Не виждам в това нищо лошо, всеки има право да се колебае. Всичко можеше да свърши съвсем спокойно, ако в кабинета не ме чакаше Анчи. Седеше на стола, на който сега съм седнал самият аз, и плачеше в кърпичката си. Очите и бяха подути и съвсем не беше толкова хубава като мадам Зет, въпреки че може би е с двадесет години по млада от нея. Хвърли се на врата ми, като че ли ми беше жена, и започна страстно да ме целува.

— Смятах, че няма да дойдеш. Смятах, че няма да дойдеш…

Не разбирах какво лошо има в това, ако не бях дошъл, и исках да й го обясня, да й заявя, че желая свободно да разполагам със своята съдба, че нямам намерение да се обвързвам. Но преди да успея да кажа нещо, тя ме порази с всеизвестната фраза:

— Трима не могат да живеят от моята заплата…

— Трима ли?

Исках да говоря за интимните подробности, за това, че никога не съм искал дете. Но ми се струваше много неприятно, добре знаех, че Анчи ходи само с мен, знаех, че по своему ме обича — обииича, както се изразяваше тя, и малко се страхувах.

— Не се ли радваш? — попита ме тя, както всички жени в подобно положение. Това беше второто неочаквано събитие през този ден. Книгата, а сега Анчи. Замислих се дали няма някаква зависимост между тях. Явно това е зависимостта на моя собствен живот. Но защо именно тези две събития се бяха срещнали, не знам, както и не ми е известно с какво бях допринесъл за това Анчи да се влюби в мене. Аз съм нормален мъж и имам нужда от жена. Понякога вечер ми е тъжно и ми е необходим някой, който да се грижи за мен, но не робувам на силни страсти, не мисля много-много за частния си живот и ми се струват смешни хората, които искат да са щастливи. Аз просто не искам да бъда недоволен. Това е нещо друго. А ще бъда недоволен, ако се сдобия със семейство, жена и задължения, преди да съм постигнал успех, преди да съм се наложил във физиката, защото решително няма да пожертвувам физиката само за да живея като милиони други. Наистина винаги съм мислел така и досега не виждам в това нищо лошо, нищо, което да ме прави престъпник. Постарах се да проявя към Анчи колкото се може по голямо съчувствие. Запознах я със своите принципи. Със своята работа. И й написах писмо до един приятел, който през цялата война работеше в родилен дом като акушер и неотдавна бе завършил медицина, така че неговите аборти бяха съвсем сигурни.

— Не. Как можеш? Та това е глупост. Мислех, че ме обичаш…

Вечните приказки, които не можем да избегнем, защото все пак сме хора. Понякога ми се струва, че посредством удоволствията и любовта ние отново и отново попадаме в капана, който ни е поставила природата, или, казано без персонификация, като отделни индивиди попадаме в клопката на своя естествен вид, с това човечеството заробва хората, защото ние не можем да живеем без удоволствия и любов, при все че така служим само за размножаване на клетките и удвояване на хромозомите. Анчи не разбира тези неща. Ходя с нея, защото има хубави крака и всъщност… Никога не съм мислил защо ходя с нея, знам само какви са краката й. А това е много малко. Никога не сме говорили с нея за действително важни неща. Казах й го.

— Не можем да живеем заедно. Не се разбираме…

Тя си отиде обидена. Опомвах се бавно. След малко ме обля студена пот. Разбира се. Ако каже всичко на Лампъл, с мене е свършено. Какво да правя? Професорът няма да ми помогне, това е вече ясно. Ако Анчи заговори, ако ме обвини, а тя присъствува на всяко събрание… Защо ли се залових с жена от работното си място? Но с кого да се заловя? Та аз не ходя никъде освен на работа и у дома. Би трябвало да хвана някоя от улицата или в трамвая, но и в трамвая в повечето случаи чета бюлетините. С Анчи се срещах всеки ден. Затова и започнах да ходя с нея. Мислил ли е някой за това каква роля играе тук случайността? Случайна ли бе срещата ни? Или бе резултат от нашата работа и нашите интереси? Човек си намира-жена, каквато му диктува интересът. Поне с мене беше така. Секретарката на директора. Но какво ще правя сега? Сега директорът ще ме изгони не само защото съм написал погрешна книга, но и защото принуждавам любимата си да абортира. И волю-неволю ще трябва да отида при нея. Волю-неволю ще трябва да се оженя за нея. Волю-неволю…