Йозеф Несвадба: Експедиция в обратна посока

Точно го преместваха от голямата му квартира на Винохради 2 2 Квартал в центъра на Прага. Б. пр. . Досега заемаше там цял етаж.

— Нали знаете, вече съм пенсионер… — каза ми той с усмивка и грубо се развика на хамалите, които носеха малко невнимателно ловджийските му трофеи. — Ще живея в провинцията. — Любезно и с интерес изпробва колко тежи книгата ми. — Приятно ми е, че сте си спомнили за мен. Аз се радвах на труда ви и исках да го издам колкото се може по-скоро. Сигурно ще има голям успех… — добави той учтиво, но ми се струваше, че при това по-скоро следеше дали отнасят вече скъпата тигрова кожа, която държеше в кабинета си. Винаги беше любезен, за това го биваше, беше се научил на млади години, когато следвал в странство. При всеки научен конгрес лично контролираше дейността на комитета за развличане на съпругите и децата на присъствуващите учени. С това по-скоро контролираше нас, които тогава още следвахме и изпълнявахме ролята на научни жигола. Спомням си как веднъж говорих за принципите на вълновата механика с десетгодишния син на някакъв си професор Сихровски…

— Но Лампъл отхвърли книгата ми — казах малко по-рязко аз. — Необходима ми е вашата помощ…

Той ме улови за рамото и ме поведе към съседното помещение, където преди беше салонът му. Сега там бяха останали само голи стени с бели петна от картините в тази странна обстановка нашите гласове звучаха в дисхармония.

— Да, но в това не мога да ви помогна с нищо, приятелю. Трябва да съм доволен, че ми дадоха поне пенсия… — Той се огледа, сякаш в празната стая някой можеше да ни подслушва. — Ще се погрижа книгата ви да замине за странство. Може да излезе в Дижон — каза той.

Кълна се, че не бях помислил за това. Отидох при професора, защото смятах, че все още има познати, било в министерството или в редакционните съвети. Разбира се, бях поласкан, когато ми предложи чужбина. Трябва да призная, че не му отказах.

— Мислите ли, че книгата ми е толкова добра?

— Познавам ви, приятелю. Аз не приемах в института си глупаци. Разбира се, с изключение на Лампъл. Трудно ще живеете тук при тези обстоятелства. Трябва да помислите за това. В Чехия никога не е могло да се постигне нещо голямо. А да не говорим за сега… — Той въздъхна и подхвърли сякаш случайно: — Знаете ли, че Хорак чете лекции в Оксфорд?

— Само че мене никой няма да ме покани, никого не познавам, говоря само немски и изобщо едва ли ще получа паспорт.

Той се усмихваше, като че ли му разказвах някой виц:

— И Хорак нямаше паспорт, приятелю. И не знаеше абсолютно никакъв език. Днес физиката е есперанто. След оная бомба. Помислете за това. Аз съм вече стар човек. Но животът е тепърва пред вас…

Още не бях навършил тридесет години. Запътих се с него към изхода като насън. Носачите си бяха заминали. Дори не забелязах къде остави ръкописа ми. Отведнъж ме налегнаха нови грижи. Оксфорд.

— Или Принстън — каза професорът на прага, сякаш четеше мислите ми. — Там още работи Айнщайн. Мога да ви дам писмо до председателя на фондацията Форд. Или до Гугенхайм. В Америка физиците никнат като гъби след дъжд, защото сумите, които милионерите дават за изследвания, не се облагат с данъци и дори носят слава. Или реклама. Довиждане… — стисна ми ръката на прага той. — Ако искате моя адрес…

— Не, благодаря. Моля ви, пишете ми, след като прочетете моя труд… — рекох му аз. Навярно можех да бъда по-решителен. Можех да му кажа по-категорично „не“. Това беше единствената ми грешка. В тоя момент тя ми изглеждаше съвсем незначителна. Наистина не исках да отивам никъде. Не обичах да скитам по света като нашия професор и смятах, че физика може да се изучава и на някой пуст остров, нямах никакви претенции и не ходех дори на лов, защото убиването на животни винаги ми е било противно. Но, разбира се, не знаех дали сега ще ме оставят да уча тук. Затова допуснах тази малка грешка. И затова дойде мадам Зет.

От първия момент беше ясно, че мястото й не е в моя живот. Беше застанала на прага на мансардната ми стаичка като манекен от моден журнал, и то от френски моден журнал, дори имаше къс воал пред очите, каквито тогава не се носеха у нас. „Заради бръчките“ — досетих се по-късно аз. Ухаеше на „Шанел“, а аз тогава не знаех, че такъв парфюм изобщо съществува. Тя произнесе моето име, явно беше дошла при мен и аз я поканих да влезе; не можех да направя нищо друго, защото щеше да бъде неприлично да изгоня една чужденка още от врата-та, преди да е проговорила, пък и не можех да си го позволя, та аз съм възпитан човек, а освен това доста ми харесваше, макар в квартирата си да забелязах, че сигурно минава четиридесетте.