Йозеф Несвадба - Експедиция в обратна посока

— Не се преструвай. Нима не го крещеше у нас на стълбите? Не плачеше на врата ми? — Какъвто бях пиян и раздразнен, аз обърках действителността с допълнителния ден.

— Кълна се… — понечи да се закълне Лампъл.

— Значи, не я обичаш? — Не ми отговори. — Можете да си пиете наздравици и четирима. С удоволствие ще ви отстъпя квартирата си. Сбогом…

Грабнах си палтото и изтичах навън. Вече беше хладно. Поизтрезнях малко. И разбрах, че бях погребал всички надежди, че в края на краищата все пак бях действувал предопределено, както вчера и че всъщност Съдбата е моят характер, който не мога да променя, който се е оформил отдавна и заради който не мога да приема съществуването, предлагано ми от Лампъл. Съвсем ясно осъзнах това и дори не ме хвана яд. Та нали сега, когато знам как да постъпя, ще мога да уредя по-благоприятно много неща. Така например днес Анчи няма вече да се самоубие. Ония двамата ще я държат за ръката чак до утре. И при това положение Лампъл няма да дой де в лабораторията, ако оня, когото бях забелязал на входа, е бил той. Поне мога да изменя, както ми е изгодно, съдбата си, щом вече не съм в състояние да си избера друга.

Професорът беше сам вкъщи. Всичко бе вече изнесено и той за последен път оглеждаше жилището. Държеше се, като че ли не помни нищо, и, разбира се, наистина не помнеше нищо.

— Искам да замина за чужбина, професоре…

— Кой не иска? — Той заключваше вратата на коридора и внимателно се оглеждаше. — Щастлив път!

— Но аз смятах, че ще ми помогнете.

— Защо?

Ами да, днес бях забравил за книгата, забравих да го подмамя със своето скарване с Лампъл, днес обърках всичко и преди да мога да се коригирам, взех, че се изпуснах:

— Само не искам онази Зет.

Професорът пребледня.

— Каква Зет? Господине. Никога не съм чувал за никаква Зет. Моите почитания.

И той заситни надолу по стълбите, като поздравяваше важно наемателите от долния етаж. Хубаво се наредих. Не бива да действувам така грубо. Какво ще правя сега? Нямам никого другиго. А в квартирата си не бих се върнал. Разбирах това дори сега, когато вече бях поизтрезнял.

Отидох в „Ноктюрно“ малко по-късно от вчера. Щом се появих на прага, Зет започна да се смее. Смехът й кънтеше из целия салон, чак келнерите почнаха да се обрьщат. Тя не изглеждаше като вчерашната дама, а все още беше облечена с черните панталони, явно не бе успяла или не е могла да се преоблече, ръцете й едва ли бяха измити, а под дългите й нокти се бе насъбрала мръсотия от лабораторията. Бях убеден, че под покривката крие своето съкровище.

— Моля те, не прави глупости. Да не би да искаш отново да се пъхнеш в ракетата? Сега, когато имаш цяло съкровище, когато можем да избягаме… — Струваше ми се, че бягството е единствената програма, единствената възможност да променя вчерашната си съдба сега, когато бракът ми се беше провалил.

— Нямам никакво съкровище. Куфарът е празен. Не знам какво чудо е станало. Жертвата си срещнах тази сутрин в кафенето. Нямаше ни най-малка драскотина, а златото било в квартирата му. Всичко започна отначало като лани — засмя се тя и си поръча нов коняк, но главният келнер днес не й се кланяше като вчера. — И ние ще трябва да направим всичко отначало.

— Защо?

— Аз вече не мога да се върна. Всичко е свършено. Вярвах на Хайнрих.

Исках да кажа, че това си е нейна работа, но нямаше никакъв смисъл, та аз съм свързан с тази жена и не мога да се карам с нея. Не разбирам по каква закономерност тя ме привлича и какво в моя уединен живот беше примамило точно нея.

— Защо се страхуваш? Та ти цял живот се стремиш към техниката. Всъщност в това отношение ти си емигрант открай време.

Исках да й обясня как стоят нещата. Аз наистина смятам, че развитието на техниката, автоматизацията и атомните електроцентрали, много бързо ще премахне сегашното политическо напрежение и скоро ще установи качествено нови отношения, също както развитието на промишлеността беше помело абсолютизма в Европа през деветнадесети век, но тя сигурно няма да го разбере.

— Аз съм за науката, а не за авантюризма… — казах й аз.

Заяви ми, че трябвало да се погрижа нашето бягство да бъде сигурно. Вече сме имали опит. Изпробвали сме веднъж апаратурата. Изглежда, имаше известно основание…

— Какво става с господин Колдински? — подкупва-що попита тя главния келнер. — Днес няма ли да има ревю?

— Май не. Не знам какво става с Колдински… — отвърна й грубо той.

— Разбира се, че знаете. В Мюнхен е — заявих му аз. — Донесете ми уиски. — Главният келнер облещи очи. — А театралната трупа днес ще закъснее. Тяхната рецитаторка се е забавила на годежа… — добавих по-скоро за себе си. Зет отново започна да се смее.