Йозеф Несвадба - Експедиция в обратна посока

Бързо отворих. Анчи стоеше на прага разтревожена и уплашена.

— Идвам вече. Трябваше да се подготвя малко за Лампъл… — казах й аз и я целунах по бузата, което никога не правя. Толкова се зарадвах, че нищо й няма и че станалото вчера е бил само кошмарен сън.

— Да, не може да излезе. Разбирам те. Но не съм искал да напиша вражеска книга, разбираш, нали? Направил съм грешка. Обясни ми къде…

На Лампъл едва не му паднаха очилата. За малко не счупи молива. Съвсем го обърках. Седях срещу него усмихнат и бях решил да не позволя да се скараме. Къде ти, този път няма да се хвана на въдицата.

— Наистина не очаквах това. Че така ще го приемеш… — гледаше ме недоверчиво той, но после разтвори ръкописа. — „Принципът за неопределеността в квантовата механика всъщност не означава нищо друго — четеше той, — освен че в микросвета не можем да определим положението и импулса на елементарните частици с произволна точност.“ Това означава ли, че в атомното ядро властвува свободната воля, също както в човешкото общество? Свободната воля, а? — присмиваше се той. — Значи, ти твърдиш, че природата и човешкото общество се управлява от случайността, че не съществува закономерно развитие, което бихме могли да опознаем, че всъщност усилията ни в областта на науката са напразни и че един ден няма да можем да предвидим как например в следващите часове ще се държат не само атомните частици, но и ние двамата, аз или ти…

— Та това наистина не може да се предвиди — възразих уплашено аз. Нали тъкмо то ме занимава сега! Дори не се сетих, че вече съм написал книга по този въпрос. — Винаги мога да направя нещо друго…

Той се засмя.

— Но точно това е идеализъм, индетерминизъм, това е реакционно. С такава философия няма да може да се построи дори една колиба, а да не говорим за нови заводи или обществен строй… — Лампъл се смееше високомерно, защото явно смяташе, че само той е прав, и защото използуваше превъзходството си във философската подготовка. — Нима не знаеш какво казва Енгелс? — И започна да цитира наизуст: — „Свободата се заключава не във въображаемата независимост от законите на природата, а в опознаването на тези закони и в съдържащата се в това познание възможност планомерно да заставяме законите на природата да действуват за постигането на определени цели… Така че свободата на волята не е нищо друго освен способността да се вземат решения при познаване на нещата… Свободата е опознаване на необходимостта“ 7 7 К. Маркс и Ф. Енгелс. Съчинения, т. 20, с. 115. Партиздат, 1966 г. Б. пр. — заяви тържествено той и затвори моя ръкопис. — Там гъмжи от бомбастични фрази, самомнителност и от фактически грешки. Не бих те съветвал засега изобщо да я преработваш…

Исках да му кажа, че това няма нищо общо с последните изследвания на ядрото и че накрая ще трябва да приеме факта за съществуването не само на елементарните частици, но и на четвъртото измерение, на крайността на вселената, на квантовата механика, на функцията на мозъчното ядро, а също и възрастта на човечеството и разбягващите се във вселената галактики, че ще трябва да коригира своята теория от деветнадесети век, както е направила на времето Френската академия, която отказвала да признае съществуването на метеоритите, защото изглеждало съмнително, че в тогавашната идеална вселена на Нютон могат да летят без всякаква закономерност множество каменни късове. Исках да добавя, че дори аз съм свободен да не повторя вчерашния ден, че аз самият сега провеждам опит за свободната воля и детерминизма, но за да го осъществя, трябваше да мълча, ако не исках да повторя вчерашния ден до най-малките подробности и да призная, че Лампъл е прав, трябваше да кимам с глава, трябваше да се съгласявам с него, за да мога накрая да го изоблича в лъжа. Наистина сложен проблем, достоен за квантовата механика.

— Дори не помислям за подобно нещо — прехапах устни аз и се опитах да му се усмихна мило. — Не искам нищо да преработвам. Сега всички ще имаме достатъчно работа. Ще си изпробвам силите върху някои по-практически задачи… — Знаех, че практиката е магическа формула.

— Той кимна неуверено.

— Все пак щях да съм по-доволен, ако се беше скарал с мен…

— Предвиждаше го, нали? Е, виждаш ли. Не се карам. Значи, имам свобода… — Взех ръкописа си от бюрото и колкото се може по-равнодушно се запътих към вратата.

Разбира се, Анчи ме очакваше там като вчера.

— Не се бой. Не си подадох оставката. — Тя се изненада. Госпожица Хорска отново престана да пише. Слушаше с целия си гръб. — Много те обичам, Аничка… — казах аз колкото се може по-ясно и за малко не я целунах.