Бранислав Нушич - Автобиография

Дискусията бе открита от моите родители, като баща ми отново заяви, че: „Това дете ще свърши на бесилката“, а майка ми още веднъж извика: „Да бях го задушила, щом се пръкна, вместо да съм разбойник закърмила!“

Както му е редът, гостите утешиха, разбира се, с по няколко думи огорчените родители. Така например нашият съсед, бакалинът, каза: „Малко е палав, но нищо. Аз например, докато бях още малък, крадях къде какво ми падне, пък ето сега съм чорбаджия и нищо ми няма. Всичко е божа воля!“ Попът се съгласи с него, давайки за пример своя галеник: „Само на три и половина години е, а така псува господа, като че ли е свършил налбантско училище. А аз, вярвайте ми, не бях напсувал нито веднъж бога, преди да стана богослов. И представете си, моля ви се, това е свещеническо дете — ама на! Но те, днешните деца, са такива — възприемчиви, подвижни, и ние трябва да се примирим с това.“

След като всички се съгласиха, че днешните деца са „възприемчиви и подвижни“, пристъпиха към решаване на въпроса какъв е най-изгодно да стана аз. Заседанието се председателствуваше от самия поп, а в ъгъла седяха трите ми лели, като митологически орисници, които предат нишката на съдбата, и постоянно се намесваха в разговора. Клото, орисницата, която държи повесмото, бе най-старата ми леля, в която наистина имаше нещо митологическо. Това личеше дори и от мустаците на деветнадесетгодишен юноша, които тя носеше под носа си. На Лахезис, орисницата, която преде нишката, приличаше необикновено средната ми леля, защото тя и в живота умееше не само да преде, но често и да забърква конците. А Атропос, орисницата, която държи ножиците, за да отмери дълготрайност на човешкия живот, бе най-младата ми леля, която без това бе способна да съкрати живота на човека, така че ножиците й бяха излишни. Дебатите откри баща ми, заявявайки:

— Ще го направя чирак при някой ковач, като превие гръб, ще миряса.

Като чуха тези думи, и трите орисници писнаха и веднага всяка изложи своето мнение.

— Аз мисля — заяви Клото, — че е най-хубаво да стане офицер. Офицерите имат добра заплата, имат ординарец и офицерска чест. Офицерът командува, свири му музика и участвува в паради.

— А през време на война? — извика съседът бакалин с някакво вродено чувство на отвращение към войната.

— Пък и да има война, най-после защо е офицер, ако не се завре в някоя канцелария да чете телеграмите от фронта. А освен това войната му предоставя вече една възможност да получи орден — защищаваше своето гледище Клото.

— Аз мисля, че е по-добре да стане чиновник — внесе своето предложение Лахезис. — Поне няма да се мъчи да свършва училище.

— Да, но какъв чиновник, има разни чиновници, не всички са еднакви — намеси се съседът ни, бакалинът. — Например да стане митничар — чест и почитание. Ето това е служба според мене. Прегледа чуждите вещи, хване контрабанда и си задържи всичко, което му хареса. И като гледаш после — той носи шапка, заловена като контрабанда, жена му — копринена рокля, пак заловена като контрабанда. Виж, признавам, това е служба. А хубаво е да стане и пощенски чиновник.

— Ами, как не — забеляза Лахезис. — По цял ден да лепи марки и езикът му да стане като колосана яка.

— Вярно, лепи марки и гълта лепило — защищаваше своето становище бакалинът, — признавам, но колко писма с пари минават, братко, през ръцете му.

— Да, но затворени писма — намеси се свако, — ха отвориш писмото, ха са те заловили. Избирай — или писмото ще бъде затворено, или тебе ще затворят. Някой трябва да бъде затворен, избирай. Ако човек трябва да борави с пари, то по-добре е да работи с незапечатани пари, да стане например касиер. Ето, добре е да стане касиер.

— Касиер не може — решително се намеси попът. — Трябва да си роден за това, това е особена дарба. По цял ден пипаш чужди пари, а не можеш да си вземеш. Това е, боже прости ми, като по цял ден някой да пипа чужда жена, а да не може… — Тук попът прекъсна своето така сполучливо сравнение, защото и трите орисници, Клото, Лахезис и Атропос, извикаха в един глас: „Ау-у!“, преди човекът да завърши мисълта си.

Третата орисница, оная, която съкращава човешкия живот, искаше да стана учител.

— Няма нищо по-хубаво от учител — възкликна тя.

— Разбира се — намеси се попът с традиционната ненавист на черквата към просветата. — Да, това е хубаво. И най-важното — като учител, ти не си задължен да знаеш дори предмета, който преподаваш. Аз например не мога вместо венчален обред да отслужа опело, нали? А учителят може. Влезе в час по смятане и говори по вероучение, влезе в час по рисуване, а говори за слънчевото затъмнение. И никаква власт не може да му забрани нищо. Хубаво е да си учител, признавам: децата ти свалят шапка; родителите, чиито деца учиш, са любезни с тебе; каквато и комисия да съставят, избират те за член. Освен това има и ваканция. Десет месеца не се грижиш за нищо, не мислиш за нищо, а два месеца си почиваш. Какво по-хубаво от това.