Бранислав Нушич - Автобиография

Под такъв тежък артилерийски огън би отстъпила и най-опитната войска. Не знам какво стана по-нататък. Спомням си само, че чух ударите на тоягата по гърба на министъра на просветата и неговото отчаяно „о-ох!“. Министърът на полицията се покатери като котка на едно дърво и оттам скочи смело на покрива, защото прислужникът започна да го замерва с камъни. Аз благополучно прескочих оградата, тъй като и сам бях почнал вече да усещам върху гърба си действието на противниковата тежка артилерия. Министърът на финансите започна да пищи и плаче с такъв глас, като че ли се намираше пред парламентарна анкета. Той се опита да побегне от оградата, но опашката, която стърчеше отзад, се закачи за един гвоздей и той остана да виси на оградата. Знаех си аз, че тая опашка, която влачи след себе си, все някога в живота ще му попречи, и ето че така и стана. Прислужникът на съседите отиде, разбира се, при него, сне го от оградата, както се откъсва зряла круша, и му тръсна такъв бой, какъвто не би могъл да му удари и най-крайният опозиционер от лявото крило. След това с ловък удар го прехвърли като футболна топка през оградата. В тая паника никой не видя къде изчезна министърът на войната и дълго след това не можахме да разберем какво е станало с него.

Когато след това тежко поражение най-после успяхме да дойдем на себе си, събрахме се на нашия таван, за да прегледаме състоянието на силите си. Установихме следното: морално състояние — много лошо, личен състав — всички налице, един тежко ранен и един убит. Ние считахме, че военният министър е убит и затова аз реших да бъде погребан на държавни разноски. Но това мое предложение не можеше да бъде изпълнено, понеже трупът му още не беше намерен.

Едва по-късно разбрахме, че веднага след като забелязал прислужника, военният министър благополучно се скрил зад дървата и едва когато всичко утихнало, той се измъкнал оттам и отнесъл у дома си пълна калъфка с гъши пера. Според поверителните сведения, които събра по-късно министърът на полицията, цялата тая война ние бяхме водили собствено само защото майката на Давид Мешулам трябвало да напълни една възглавница с гъши пера. Така още веднъж бе потвърдена известната историческа истина, че дребните причини често имат големи последствия.

Разбира се, не се свърши само с това. Последствията от големите световни конфликти се проявяват едва след войната. И макар че по начина, по който бе образувано, нашето правителство изглеждаше съвсем противоконституционно, ние, уверявам ви, бяхме единственото правителство в Сърбия, което при подобни обстоятелства е почувствувало цялото бреме на своята министерска отговорност.

Разбира се, тия мои подвизи сред външния свят имаха отзвук не само върху моя гръб, но и в душата на моите родители и на цялото семейство, което бе обхванато от някаква неоснователна загриженост за моето бъдеще. Баща ми изразяваше тази загриженост, повтаряйки често думите: „Това дете ще свърши на бесилката“, а майка ми — с клетвата: „По-добре да го бях задушила със собствените си ръце още щом се пръкна, вместо да съм закърмила разбойник.“

Аз не бях съгласен с това мнение на родителите ми, а не го споделяха също и моите лели, които ме защищаваха (особено оная, която си беше втълпила, че приличам на нея) и твърдяха, че съм много възприемчиво и подвижно дете.

Известно е, че възприемчивите и подвижни деца създават главоболия на родителите си и затова не е чудно, че и моите родители гледаха на въпроса за моето бъдеще като на една от големите си грижи.

И леля ми се опита да облекчи тая грижа, като надзърна в моето бъдеще. Един ден тя откъсна конец от ризата ми и го даде на една врачка. Врачката го хвърлила в една чиния, пълна с вода, разбъркала водата с тояжката си и се задълбочила да разчита моята съдба:

— Ще прекара тежка болест, но ще се спаси; ще го сполети тежка беда, но ще се спаси; ще попадне в ръце на хора, които ще искат да го убият, но ще се спаси; ще преживее тежка буря в море, но ще се спаси; ще се ожени и няма вече спасение! — Това са били, изглежда, пророческите думи на врачката, които се сбъднаха в живота ми. — Ще бъде толкова богат, че богатството му ще прелива, ще бъде толкова щастлив, че цял свят ще му завижда — това са били, изглежда, ония пророчески думи на врачката, които не се сбъднаха в живота ми.

Но ако това пророчество успокои майка ми, то съвсем не можа да удовлетвори баща ми и затова в семейството ни много често се водеха разговори на тая тема. Впрочем всички родители много обичат предварително да решават съдбата на своите деца. Спомням си думите на един мой кум, който имаше трима синове, мои другари. Той често казваше: