Рита Моналди: Печатът

Ето защо дребната разправия между йезуита и поета беше събудила отново онзи ужас, който подкопаваше целия град, подобно на подземна река.

Репликата на Стилоне Приазо беше прибавила страх към страха във вече измъчената душа на отец Робледа. Гневно и треперещо, лицето на закръгления йезуит бе оградено от възглавнички сланина, които се тресяха под брадичката му.

— Някой тук подкрепя Турчина? — изпръхтя той язвително.

Присъстващите инстинктивно се обърнаха към поета, когото някое недоверчиво око можеше да сбърка за пратеник на Портата заради кафявата и сипаничава кожа и малките въгленовочерни очи. Той гледаше навъсено като бухал. Неговата мрачна фигура напомняше онези чорлави, късо подстригани крадци, които за жалост често се срещат в кралство Неапол.

Стилоне Приазо не успя да отвърне.

— Млъкнете поне веднъж, за Бога! — един от стражите, който продължи проверката ни накара да утихнем.

— Синьор дьо Муре, французин, заедно със синьор Помпео Дулчибени, от Фермо, и Робер Девизе, французин музикант.

Първият, както побърза да изясни моят господар, синьор Пелегрино, бе възрастен французин, пристигнал в странноприемницата „При оръженосеца“ в края на месец юли, издъхнал днес, изглежда поради заразата. Със сигурност бил голям благородник, добави Пелегрино, с доста разклатено здраве. Бе пристигнал в хана, придружен от Девизе и Дулчибени. Синьор дьо Муре беше всъщност почти напълно сляп и имаше нужда от придружители. За стария дьо Муре не се знаеше нищо: още от пристигането си беше заявил, че е много уморен и всеки ден караше яденето да му се поднася в стаята. Излизаше много рядко, за да се поразходи в околностите на странноприемницата. Войниците бързо си взеха бележка за разясненията на моя господар.

— Напълно невъзможно е, господа, да е умрял от чума! Беше човек с изключително добри маниери, много добре облечен. Ще да е било старост, това е всичко.

На Пелегрино му се бе развързал езика и той се стараеше да умилостиви стражарите с онзи свой приятен тон, който, макар и използван твърде рядко, понякога имаше отличен ефект. Въпреки благородните черти и високата, стройна фигура, нежните ръце и леко приведената стойка, лицето, оградено от спускащата се гъста бяла коса, сбрана с панделка, меките и морни кафяви очи, моят господар за жалост беше жертва на прекалено жлъчен и сприхав темперамент, който го караше да изпъстря думите си с голямо изобилие на ругатни. Този път само надвисналата опасност го възпираше да даде воля на своята природа.

Но вече никой не го слушаше. Бяха извикани младият Девизе и Дулчибени, които веднага излязоха от групата. Очите на нашите наематели светнаха, когато французинът музикант пристъпи напред. Допреди малко ги бяха омайвали звуците на неговата китара.

Стражите вече бързаха да си отидат и, без дори да оставят време на Дулчибени и Девизе да стигнат до стената, ги избутаха от едната страна, докато офицерът вече викаше: „Синьор Едуардус Бедфорд, англичанин, и дона… и Клоридия“.

Внезапната поправка и леката усмивка, с които бе изречено последното име, подсещаха без никакво съмнение каква древна професия упражняваше единствения гост от женски пол в „При оръженосеца“. В действителност за нея не се знаеше много, тъй като моят господар не я бе настанил заедно с останалите наематели, а в малката кула, където можеше да ползва отделен вход. През непълния месец на нейния престой трябваше само да й нося храна и вино, а освен това да й предавам (всъщност доста често) покани в запечатани пликове, на които почти никога не пишеше името на подателя. Клоридия беше много млада, трябваше да е горе-долу на моята възраст. От време на време я бях виждал да слиза в залите на първия етаж и да се задържа в приказки (доста любезни, трябва да отбележа), с някои от нашите наематели. От разговорите й със синьор Пелегрино излизаше, че има намерение да се установи в странноприемницата ни за постоянно.

Синьор Бедфорд не можеше да остане незабелязан: огненочервени коси, с безброй златисти петънца по носа и бузите, с яркосини и силно кривогледи очи, той идваше от далечните британски острови. Доколкото знаех, не отсядаше за първи път „При оръженосеца“. Също както стъкларя Бреноци и Стилоне Приазо, поета, вече бе живял тук по времето на предишната ханджийка, Бог да я прости, братовчедка на моя господар.

Последното име, което извикаха, беше моето.

— На двадесет години е и работи при мен от скоро — обясни Пелегрино. — В момента е единственият ми прислужник, тъй като в този период имаме малко наематели. Не знам нищо за него, взех го на работа, защото си нямаше никого — каза набързо моят господар, оставяйки впечатлението, че иска да отклони от себе си всякаква отговорност за заразата.