Рита Моналди: Печатът

— Какво ще правим сега? — попитах.

— Нищо.

— Но ще умрем от чума!

— Ще видим — каза той с един неопределен оттенък на тона, който скоро щях да се науча да разпознавам.

След това смени посоката и ме придърпа на първия етаж. Преминахме коридора чак до края и влязохме в голямата стая, която починалият старец споделяше със своя спътник Помпео Дулчибени. Една завеса разделяше стаята на две. Дръпнахме я и сварихме лекаря Кристофано, който се суетеше над куфарчето си.

Пред него, отпуснат на креслото, лежеше синьор дьо Муре, все още полуоблечен, както го бяха оставили тази сутрин Кристофано и медицинският експерт. Мъртвецът издаваше лека неприятна миризма поради септемврийската жега. Водата в легена също излъчваше неприятен мирис на разложение, а началникът на стражата беше заповядал да не се размества нищо до края на проверката.

— Още сутринта те бях помолил: избърши тази смърдяща вода на пода — нареди Кристофано с нотка на нетърпение в гласа.

Тъкмо щях да отговоря, че вече съм го направил, още когато лекарят ми го беше заповядал, но щом обърнах поглед към земята, забелязах, че около легена наистина имаше няколко локвички. Изпълних нареждането без възражения, с парцал, навит на пръчка, като се проклинах, че не съм бил достатъчно внимателен тази сутрин. Всъщност преди това в живота си никога не бях виждал труп и може би вълнението ме беше объркало.

Муре изглеждаше още по-слаб и бледен, откакто беше пристигнал в странноприемницата „При оръженосеца“. Устните му бяха притворени и от тях още се процеждаше зеленикава лига, която Кристофано започна да бърше с кърпа. Лекарят се погрижи да я пипне, след като зави собствената си ръка в друго парче плат. Както беше вече направил и сутринта, огледа внимателно гърлото на мъртвеца и подуши кърпата. После накара абат Мелани да му помогне да намести тялото върху леглото. Краката, извадени от легена, бяха сивкави и издаваха ужасяващ мирис на смърт, който ни спря дъха.

Кристофано сложи чифт ръкавици от кафяв плат, които извади от куфарчето. Започна отново да разглежда устната кухина, след това огледа гръдния кош и вече оголените слабини. Първо обаче опипа деликатно зад ушите, после премина към подмишниците, отмятайки дрехата, за да може да разгледа влажната и покрита с рехави косми кожа. Накрая пощипна няколко пъти с върха на пръстите си меката плът, която се намира между срамните части и началото на бедрата. След което свали внимателно ръкавиците и ги положи в нещо като малка клетка, разделена на две части от една хоризонтална решетка. В долното ниво имаше една малка вана, в която той изсипа някаква кафеникава течност, после затвори вратичката на отделението, в което бе сложил ръкавиците.

— Оцет — обясни ми той. — Прочиства чумната зараза. Никога не се знае. Така или иначе, оставам на същото мнение: изобщо не прилича на чума. Засега можем да сме спокойни.

— На хората на началника на стражата казахте, че може би става дума за запек — напомних му.

— Дадох само един пример, колкото да спечелим време. Разбрах вече от Пелегрино, че Муре предпочитал само супи.

— Вярно е — потвърдих аз. — Даже и тази сутрин на зазоряване беше поискал малко.

— А, така ли? Продължавай тогава — помоли заинтересуван лекарят.

— Няма много за разказване: бе помолил моя господар за млечен бульон. Както всяка сутрин господарят отишъл да събуди синьор дьо Муре и благородника от Фермо, с когото дьо Муре споделяше стаята. Но синьор Пелегрино имаше работа, така че натовари мен със задачата да го приготвя. Слязох в кухнята, направих го и му го занесох.

— Сам ли беше?

— Да.

— Никой не дойде в кухнята?

— Не.

— Оставял ли си бульона без надзор?

— Нито за миг.

— Сигурен ли си?

— Ако мислите, че нещо в този бульон може да е накарало синьор дьо Муре да се почувства зле, знайте, че му го дадох лично, понеже синьор Дулчибени беше вече излязъл, и даже самият аз изпих една чаша.

Лекарят не зададе други въпроси. Погледна трупа и добави:

— Не мога да извърша тук и сега аутопсия и мисля, че никой няма да го направи, след като има съмнение за чума. Все пак, повтарям, не ми се струва да е заразна болест.

— Но тогава — намесих се аз, — защо ни поставиха под карантина?

— От престараване. Ти си още млад, но вярвам, че по тези краища добре помнят последната епидемия. Ако всичко върви добре, скоро ще си дадат сметка, че няма опасност. Този възрастен господин, който впрочем изглежда не се радваше на добро здраве, не е бил болен от чума. И бих казал между другото, че нито вие, нито аз сме заразени. Но така или иначе нямаме избор: трябва да спуснем навън тялото на бедния синьор дьо Муре и дрехата му, както ни наредиха онези войници на капитана. Освен това всички трябва да спим в отделни стаи. Ако не греша, в тази странноприемница има достатъчно — каза той, като ме погледна въпросително.