Рита Моналди - Печатът

— Наистина свирите добре на лютня — дръзнах да кажа срамежливо.

— Преди всичко това не е лютня — отговори той. — Китара е. И после ти не си впечатлен от начина, по който свиря аз. Харесва ти тази музика. Ясно е от начина, по който слушаш. И имаш право: чувствам се доста горд от това рондо.

Тогава ми обясни как е композирано рондото и по какво се различава от останалите това, което беше изсвирил преди миг.

— Това, което току-що чу, е рондо в стил бризе, който на италиански се нарича, мисля, спецато 12 12 разчупен (ит.) — (Бел.прев.) . Или, иначе казано, имитация на лютнята: акордите не се свирят всички заедно, а на арпежи.

— Аха — измънках объркано.

От моето изражение Девизе трябва да бе разбрал колко незадоволително беше неговото обяснение, затова продължи. Каза ми, че това рондо се харесва толкова, тъй като, докато рефренът е написан по добрите стари норми на съзвучие, редуващите се строфи съдържаха нови хармонични блокове, като всички до един завършваха по неочакван начин, сякаш бяха чужди на общоприетата музикална доктрина. След като стигаше своята кулминация, рондото се спускаше ненадейно към своя край.

Попитах го как така говори моя език толкова свободно (макар и със силен френски акцент — това премълчах).

— Пътувах много и се запознах с много италианци, които, по убеждение и от опит, смятам за най-добрите музиканти на света. В Рим за жалост папата от години е затворил театъра „Тор ди Нона“, който се намираше точно тук, на две крачки от странноприемницата, но в Болоня, в параклиса „Сан Петронио“, и във Флоренция могат да се слушат множество добри музиканти и редица великолепни нови творби. Дори и нашият голям учител Жан-Батист Люли, който е гордост на краля във Версай, е флорентинец. Аз познавам най-вече Венеция, която по отношение на музиката е най-процъфтяващият измежду всичките италиански градове. Обожавам венецианските театри: „Сан Касиано“, „Сан Салваторе“ или прочутия театър „Дел Кокомеро“, където, преди да ида в Неапол, присъствах на един прекрасен концерт.

— Смятахте ли да останете за дълго в Рим?

— Сега за жалост вече няма никакво значение какви са били плановете ми. Не знаем дори дали ще излезем живи оттук — каза той, започвайки отново да свири някаква мелодия, за която спомена, че е откъс от чакона 13 13 Народен испански танц, преобразен в дворцов танц и въведен в инструменталната музика през XVII и XVIII век. — (Бел.прев.) на маестро Люли.

В мига, в който излязох от кухнята, където след разговора с Девизе се бях затворил да приготвя обяда, се сблъсках с Бреноци, венецианския стъклар. Казах му, че ако иска топла храна, всичко вече е готово. Но той, без да обели дума, ме хвана и ме завлече надолу по стълбите, които водеха към килера. Още преди да се възпротивя, ми запуши устата с ръка. Спряхме се по средата на стъпалата и той веднага ме притисна:

— Стой мирен и слушай, не се страхувай, трябва само да ми кажеш някои неща.

Съскаше със сподавен глас, без да ми даде възможност да отворя уста. Искаше да разбере какво мислят останалите наематели за смъртта на синьор дьо Муре и дали смятат, че има опасност от нов смъртен случай — от отрова или по друга причина, и дали някой в частност се опасява от такава възможност, и дали изглежда, че останалите изобщо не се опасяват, и колко, според мен, можеше да продължи карантината, дали повече от двадесетте дни, определени от магистрата, и дали подозирах, че един или повече гости притежават отрови, дали мислех, че подобни вещества са били използвани наистина, и накрая, дали някой от всички присъстващи проявяваше необяснимо спокойствие по отношение на карантината.

— Синьоре, аз всъщност…

— Турците? Говориха ли за турците? А за чумата във Виена?

— Но аз не знам нищо, не…

— Спри да дрънкаш глупости, за Бога, и ми отговори — настоя той нетърпеливо. — Маргарити: говори ли ти това нещо или…?

— Какво, синьоре?

— Маргарити.

— Ако желаете, синьоре, имам сушени в килера, за отвари са. Зле ли се чувствате?

Той изпъшка и вдигна очи към небето.

— Забрави всичко, което казах. Нареждам ти само едно: който и да те пита, за мен не знаеш нищо, разбрахме ли се? — и той стисна двете ми ръце силно, чак до болка.

Стоях и го гледах слисан.

— Разбрахме ли се? — повтори той нетърпеливо. — Какво става, не ти ли стига?

Не разбрах смисъла на последния му въпрос и започнах да се страхувам, че не е в всичкия си. Освободих се от хватката му и се измъкнах нагоре по стълбите, докато моят похитител се опитваше да ме задържи, като ме дърпаше силно. Показах се от полумрака, докато китарата на Девизе започваше отново да свири прекрасния тревожен мотив, който бях чул по-рано. Вместо да остана обаче, се забързах към първия етаж. Все още държах стиснати юмруците си поради напрежението от нападението на стъкларя, ето защо едва сега усетих, че държа нещо в едната си ръка. Разтворих я и видях три малки перли, искрящи с удивителен блясък.