Рита Моналди: Печатът

— А защо днес вече не е така?

— Величието и процъфтяването на Рим свършиха с възшествието на сегашния папа, и ще се върнат само след смъртта му. Театралните представления са забранени, карнавалът е отменен. Нима не виждаш с очите си? Църквите са занемарени, дворците са окрадени, улиците запуснати, акведуктите пропускат, архитектите и строителите нямат работа и се връщат в своите си страни. Писането и четенето на съобщения и вестници, което така те влече, са забранени, макар че забраната не винаги се спазва; наказанията са още по-сурови, отколкото в миналото. Дори за кралица Кристина Шведска, която дойде в Рим, за да се отрече от лютерантството и да приеме нашата вяра, не се устройват нито празненства в двореца Барберини, нито представления в театъра „Тор ди Нона“. Откакто Инокентий XI е на Светия престол, даже кралица Кристина трябваше да се оттегли в двореца си.

— В миналото сте живели в Рим?

— Да, за известно време — отговори той и веднага уточни — всъщност доста дълго. Пристигнах в Рим през 1644 — та, едва осемнайсетгодишен, и учих при най-добрите учители. Имах честта да бъда ученик на именития Луиджи Роси, най-големия композитор на Европа за всички времена. Тогава в двореца на „Четирите фонтана“ фамилията Барберини имаше театър с три хиляди места, а театърът на фамилията Колона в двореца „Борго“ предизвикваше завистта на всички управляващи династии. Сценографи бяха все прочути имена, като самият Джан Лоренцо Бернини 9 9 Бернини, Джовани Лоренцо (1598–1680 г.) — италиански скулптор и архитект, основна фигура на италианския барок, архитект на „Свети Петър“ в Рим. — (Бел.ред.) , а сцените на театрите смайваха, завладяваха и радваха с представянето на дъждове, залези, сияния, истински животни, дуели с истински рани и кръв, дворци, по-истински от оригиналите, и градини с фонтани, от които бликаше кристално чиста вода.

Дадох си сметка, че до този момент още не бях попитал моя събеседник дали беше по-скоро композитор, дали свиреше на орган, или беше капелмайстор. За късмет се удържах. Почти голобрадото лице, необичайно меките и женствени движения и, преди всичко, толкова ясният глас, като на бързо съзряло момченце, ми разкриха, че пред мен стои един певец-кастрат.

Абатът трябва да бе забелязал светкавицата, пресякла погледа ми в мига, в който ми дойде това просветление. Все пак продължи, като че не се бе случило нищо.

— Тогава нямаше толкова певци, колкото днес. За мнозина стана възможно да намерят утъпкания път и да достигнат далечни и неочаквани висини. Що се отнася до мен, освен таланта, който по волята на небето ми бе дарен, бях учил доста усърдно. Затова, преди около тридесет години, великият херцог на Тоскана, мой господар, ме прати в Париж по стъпките на моя учител Луиджи Роси.

Ето откъде идваше това странно „р“, на което натъртваше с такова самодоволство.

— Отидохте в Париж, за да продължите да учите?

— Мислиш ли, че човек, който носи със себе си препоръчително писмо за кардинал Мазарини и лично за кралицата, е имал нужда да учи повече?

— Значи, синьор абате, сте имали възможността да пеете за техни кралски величества?

— Кралица Ана се радваше на пеенето ми, бих казал, необичайно много. Харесваха й меланхоличните арии в италиански стил, с които аз й доставях върховно удоволствие. Не минаваха и две вечери, без да отида в двореца, за да й пея, и всеки път поне по четири часа в нейните покои не можеше да се мисли за друго, освен за музика.

Прекъсна се и вдигна блуждаещите си очи към прозореца, сякаш в мислите си не беше тук.

— Ти никога не си виждал кралския двор в Париж. Как да ти го опиша? Всички тези благородници и кавалери ми оказваха хиляди почести и, когато пеех за кралицата, ми се струваше, че съм в рая, обкръжен от стотици ангелски лица. Кралицата стигна дотам, да помоли великия херцог да не ме вика обратно в Италия, за да може да се радва още на моите услуги. Моят господар, който й беше кръвен братовчед по майчина линия, задоволи молбата й. Лично кралицата няколко седмици по-късно, ми показа, дарявайки ме с очарователната си усмивка, писмото на моя господар, което ми позволяваше да остана още малко в Париж. Когато го прочетох, имах чувството, че сякаш ще умра от радост и възторг.

Впоследствие абатът започнал да се връща все по-често в Париж, също и по стъпките на своя учител Луиджи Роси, при чието име очите на Ато всеки път заблестяваха от вълнение.

— Днес името му не се споменава вече. А тогава всички се отнасяха с него, така, както заслужаваше — беше велик, може би най-великият. Покани ме за главната роля в „Орфей“, най-прекрасната опера, която някога е била поставяна във френския двор. Беше паметен успех. Тогава бях само на двадесет и една години. И след двумесечни повторения на представлението, едва се бях върнал във Флоренция, когато Мазарини трябваше да моли отново великия херцог да ме изпрати във Франция — толкова липсваше на кралицата моят глас. Случи се така, че, завърнали се заедно със синьор Роси, се озовахме сред безредиците на Фрондата 10 10 Фронда — под това общо наименование са известни размириците, съпровождали непълнолетието на крал Луи XIV (1648–1653 г.), причинени от усилията на парламента да ограничи нарастващата власт на Короната от личните амбиции на недоволни благородници и съпротивата на народа срещу данъчното бреме, наложено от кардиналите Ришельо и Мазарини. — (Бел.ред.) и се наложи да бягаме от Париж с кралицата, кардинала и малкия крал.