Костас Варналис - Диктаторите

И ето какво последно злодеяние направил на смъртния си одър — съобщили му, че архонтът Граний не изплащал задълженията си към държавата, като чакал Сула да умре, за да не ги изплати въобще.

Тогава Сула го поканил в дома си, в спалнята си, за да поговорят. Около леглото му стояли няколко роби. И когато Граний влязъл, Сула им дал знак и те го удушили. Но от яростта, която изпитал при отмъщението и от резките движения гнойникът вътре в него се спукал и Сула повърнал много кръв. И на сутринта починал, след като прекарал много мъчителна нощ — единственото възмездие, което изпитал!

Щом узнали за смъртта му, демократите се разтичали, за да попречат на погребението му. Но Помпей ги възпрял. А на гроба му издълбали следния надпис, за който казват, че бил съчинен от самия Сула: „Никой не е навреждал толкова много на враговете си и не е облагодетелствувал толкова много приятелите си, колкото Сула.“

Нека отбележим още два случая, които показват по какъв начин са се заемали по онова време най-високите политически длъжности. Знаем как Помпей е отговорил на Мамертините, че мечът му е законът. Нещо подобно казал на Сената и един висш офицер, изпратен от Цезар да поиска продължение на срока на командуването му. Сенатът не давал продължение. И тогава пратеникът потупал с ръка меча си и казал:

— Това тук ще го даде!

По същия начин и Лепид, когато след смъртта на Сула поискал да заеме мястото му, вдигнал войската си и я отвел пред стените на Рим. И изпратил известие на Сената:

— Или ме направете консул, или… ще вляза вътре!…

Такава била „демокрацията“, „Res Publica“-та, „свободната държава“ в края на дните си! Плячка за всеки авантюрист побойник!

Великият Помпей имал недостоен за действителното си величие край. Преследван от Цезар, той избягал в Александрия и потърсил закрилата на Птоломей. Но царят чуждопоклонник, за да задоволи победителя Цезар и да получи възнаграждение, изпратил наемни убийци, които ударили Помпей в гръб още щом слязъл на кея. В гръб — такова било мъжеството на слугите на чужденците.

А сега започваме портрета на един друг римски политически деец от онази епоха — на Лукул.

Луций Лициний Лукул (108–58 г. пр.н.е.) е известен с приказните си богатства. Същински азиатски монарх. И затова съвременниците му го нарекли „римския Ксеркс“, сиреч Ксеркс, облечен в римски дрехи.

Имал наистина несметни богатства, но пък и умеел да ги пилее с царска ръка. Това негово прахосничество направило името му историческо. Когато казваме „лукуловско угощение“, разбираме разкошно угощение, на което има и от пиле мляко! Но ако на тези негови угощения наистина не е имало от пиле мляко, то е имало от пиле език, както ще видим по-нататък.

Действителността на неговото великолепие надхвърля границите на въображението. Защото въображението на простосмъртните няма мерило, с което да направи сравнение, за да си представи разточителството на Лукул. Един такъв човек, който, за да си направи удоволствието, разхищавал по цели състояния всеки път, не е трудно да разберем, че бил човек егоист, суров, безмилостен и груб материалист. Но това, което не бихме допуснали, е фактът, че Лукул е бил един от най-образованите хора и един от най-големите ценители на изкуството на своето време — но само за себе си!

Ала къде и как се сдобил с несметните си богатства? Не ги получил в наследство от баща си! Натрупал ги сам, с личните си способности, както са ги трупали тогава и ги трупат всякога крезовците по метода „в мътна вода риба се най-лесно лови“. Стига само да има „мътна вода“ или пък да умеят да я правят.

Баща му бил осъден за кражба, а майка му нямала много добро поведение.

От такива родители явно нямало какво да наследи. Но Луций бил момче с бъдеще. И богатството си, както казахме, спечелил сам, като всички „новобогаташи“ от „блестящата“ епоха! Спечелил го като политически деец и управител на провинции и най-вече като ръководител на военни операции. Всичко това означава плячкосване и ограбване на държавната хазна и на чуждите народи!

Лукул бил най-користолюбивият от всички тези политико-военни негови съвременници, и следователно най-големият аристократ разбойнически главатар. Във войната срещу Митридат, цар на Понт, и Тигран, цар на Армения (74–66 г. пр.н.е.) единствената му цел била да завземе богатите азиатски градове, тоест съкровищата на богатите граждани.

А Плутарх, който явно му симпатизира (Плутарх е историк римофил), го определя като „човеколюбив и добър по природа“.