Марио Пузо - Кръстникът

В продължение на пет години Нери стана един от тези служители на нюйоркската полиция, от които се страхуваха най-много. А също и един от най-честните. Но си имаше свои начини да прилага закона. Мразеше хулиганите и когато видеше група млади скандалджии да нарушават спокойствието по улиците нощно време или да безпокоят минувачите, вземаше бързи и решителни мерки. Използуваше физическата си сила, която беше наистина изключителна и която самият той не оценяваше напълно.

Една вечер в Сентръл Парк той изскочи от патрулната кола и сбара шестима хулиганчета с черни копринени сака. Колегата му остана в колата, тъй като познаваше Нери и не искаше да се замесва. Шестте момчета, всички около осемнайсет-деветнайсет годишни, спираха хората да искат цигари, като ги заплашваха, но без в същност да причиняват зло на никого. Те закачаха минаващи момичета, правеха сексуални жестове, по-скоро френски, отколкото американски.

Нери ги строи до каменната ограда, която отделяше Сентръл Парк от Осмо Авеню. Още не беше съвсем тъмно, но той носеше своето любимо оръжие — един огромен прожектор. Никога не си правеше труда да вади пистолета си, никога не му трябваше. Когато беше ядосан, лицето му придобиваше груб и заплашителен вид, а като видеха униформата, дребните хулигани се укротяваха. Тези също не правеха изключение.

Нери попита първия младеж с черно копринено сако:

— Как се казваш? — Момчето каза някакво ирландско име. Нери му заповяда: — Чупи се от улицата. Ако още веднъж те видя тази вечер, ще те разпъна на кръст. — Той направи знак с прожектора си и младежът бързо се отдалечи. Нери продължи да се придържа към същата процедура и със следващите две момчета. Пусна ги да си отидат. Но четвъртото момче му каза италианско име и се усмихна на Нери, сякаш за да покаже, че имат някакво родство. За Нери можеше безпогрешно да се твърди, че е от италиански произход. Той се вгледа за миг в този младеж и без нужда попита:

— Италианец ли си? — Момчето се ухили самоуверено.

Нери му нанесе страхотен удар с прожектора си по челото. Момчето падна на колене. Кожата и плътта на челото му се разкъсаха и по лицето му потече кръв. Но това беше само повърхностна рана. Нери грубо му викна:

— Кучи син, ти си позор за италианците. Ти ни създаваш лошо име. Стани. — Той ритна младежа отстрани, нито нежно, нито прекалено силно. — Отивай си в къщи и да не хойкаш по улиците. Гледай да не те пипна, че пак си облякъл това сако. Ще те пратя в болницата. А сега се чупи. Имаш късмет, че не съм ти баща.

Нери не се занима с другите двама хулигани. Само ги изрита в задниците да вървят надолу по авенюто, като им викна, че не иска да ги вижда по улиците тази вечер.

При такива срещи всичко се вършеше толкова бързо, че нямаше време да се събере тълпа или някой да протестира против действията му. Нери скачаше в патрулната кола и колегата му бясно потегляше. Разбира се, понякога имаше наистина тежки случаи, когато нарушителят на реда искаше да се бие и дори изваждаше нож. Такива хора бяха истински нещастници. Защото Нери със страховита свирепост ги пребиваше до кръв и ги хвърляше в патрулната кола. Арестуваха ги и ги привличаха под отговорност за нападение над полицай. Но обикновено се налагаше делото им да се отложи, докато бъдат изписани от болницата.

По-късно Нери беше прехвърлен на патрулен обход, който включваше административните сгради на ООН, главно защото не се беше отнесъл с необходимото уважение към своя районен началник. Хората от ООН, с техния дипломатически имунитет, паркираха лимузините си навсякъде из улиците, без да се съобразяват с установените ограничения. Нери се оплака в районното управление, но оттам му казаха да не вдига шум, просто да не им обръща внимание. Една вечер обаче една странична улица се оказа непроходима заради безотговорно паркираните коли. Беше след полунощ, затова Нери взе огромния си прожектор от патрулната кола, тръгна по улицата и строши всички предни стъкла на автомобилите. Дори за високопоставените дипломати не беше лесно да сменят предните стъкла на колите си за по-малко от два-три дни. В районното управление заваляха протестни писма, които настояваха, за закрила срещу подобни вандалщини. След като цяла седмица намираха преданите стъкла на колите разбити, някой успя да се досети кой е виновникът и Албърт Нери беше прехвърлен в Харлем.

Една неделя, скоро след това, Нери заведе жена си на гости у овдовялата си сестра в Бруклин. Албърт Нери изпитваше силна привързаност към сестра си, типична за всички сицилианци, и винаги я посещаваше поне веднъж на два месеца, за да се увери, че е добре. Тя беше много по-голяма от него и имаше син на двайсет години. Нейният син, Томас, без здрава бащина ръка, й създаваше неприятности. Беше се забъркал в няколко дребни нарушения, растеше без всякакъв надзор. Нери беше използувал веднъж връзките си в полицията, за да помогне на младежа да не бъде обвинен в кражба. В този случай той беше обуздал гнева си, но беше предупредил своя племенник: „Томи, ако пак разплачеш сестра ми заради твоите глупости, аз ще те оправям.“ Каза му го като приятелско предупреждение, като негов чичо, а не като заплаха. И макар Томи да беше най-дивото момче в този див бруклински квартал, той се страхуваше от чичо си Ал.